Винаги й се искаше да избяга от виждащите му всичко очи, но поне в този момент белите му очи не бяха насочени към нея.
Тя скръсти ръце пред гърдите си, като пъхна длани в ръкавите, и насочи вниманието си обратно към Тормент.
— Наистина, не знам как продължава да се бие.
— Ами тогава престани вече да му се киприш отдалече.
Тя не беше напълно сигурна какво означава това, но отговори според предположението си.
— Тук има Избраници, които са готови да бъдат на разположение за хранене. Със сигурност би могъл да използва някоя от тях.
— Напълно логично.
Застанали редом, вниманието им беше отвлечено за кратко, когато Рот, Слепия крал, се появи на върха на стълбището и пое надолу към групата. Беше облечен за бой, а любимото му куче този път не го придружаваше. Беше воден от своята кралица. Двамата бяха в такъв синхрон, че се движеха с еднаква походка, поза и темпо.
Някога Тормент също се е радвал на такова нещо, каза си тя.
— Ще ми се да имаше начин да му помогна — промълви. — Бих сторила всичко, за да го видя как получава опора, вместо да страда в самота.
— Сериозно ли го мислиш? — прозвуча мрачният въпрос на ангела.
— Разбира се.
Ласитър тикна лицето си пред погледа й.
— Наистина ли го мислиш сериозно?
Тя понечи да отстъпи назад, но се озова блокирана от касата на вратата.
— Да...
Ангелът протегна длан към нея в очакване тя да я стисне.
— Закълни се.
Ноуан се намръщи.
— Не разбирам.
— Твърдиш, че би сторила всичко. Аз искам да се закълнеш в това — белите му очи пламтяха. — Мотаем се още от пролетта, а дори тогава времето ни не беше безкрайно. Казваш, че желаеш да го спасиш, и аз искам да се ангажираш истински, без значение какво ще ти струва.
Внезапно, като че споменът беше натрапен в главата й — по-вероятно от ангела, отколкото от собственото й съзнание — тя си припомни онези мигове след раждането на Хексания, когато физическата й болка и душевните мъки се бяха слели в едно, балансът най-сетне беше постигнат, след като болката в сърцето й по всичко изгубено премина във всяка нейна клетка...
Неспособна да понесе такова бреме, бе измъкнала кинжала на Тормент от ножницата на гърдите му и го използва по начин, който го накара да изкрещи. Дрезгавият му вопъл беше последното, което чу.
Впери поглед в ангела; не беше глупава, а и вече се беше освободила от наивността си.
— Предлагаш да се храни от мен?
— Да. Точно така. Време е за придвижване към следващото ниво.
На Ноуан й се наложи да събере сили, преди да погледне обратно към Тормент. Но когато зърна мършавото му тяло, стигна до решение: на него му се бе наложило да я погребе. така че тя със сигурност би могла да се насили и да му предложи вената си, за да му дари живот.
При положение че той изобщо би се отзовал на предложението.
И при положение че тя щеше да успее да се насили.
Дори при хипотетичната възможност за това тялото й се разтреперваше, но съзнанието й отхвърляше реакцията на плътта. Този мъж не проявяваше интерес към нея. Всъщност това беше единственият мъж, когото можеше да храни в безопасност.
— Кръвта на Избраница би била по-чиста — чу се да произнася.
— И това няма да ни помогне с нищо.
Ноуан поклати глава, като отказваше да приеме намека в думите му. След което даде съгласието си.
— Бих служила на потребността му за кръв, ако опре до мен.
Ласитър се поклони едва забележимо.
— Аз ще се погрижа за тази част. И ще те принудя да си спазиш обещанието.
— Няма да се наложи. Държа на думата си.
21.
Застанал във фоайето сред братята си, Тормент имаше лошо предчувствие за предстоящата нощ. Но пък се беше събудил от онзи сън за неговата Уелси и бебето им — този, който му се присънваше от време на време, но истински разбра едва когато Ласитър му обясни контекста. Сега знаеше, че те двамата се намират в Междувремието, сгушени под сиво одеяло насред мрачно поле, което беше студено и неприветливо. Постепенно се отдалечаваха.
Първия път, когато имаше това видение, можеше да различи всеки косъм върху главата на неговата шелан. и заоблените бели върхове на ноктите й. и начина, по който грубата тъкан на одеялото улавяше странната светлина, която я обгръщаше.
А също така и контурите на малкото вързопче, което притискаше към гърдите си.
Сега вече тя се намираше на метри разстояние, той се мъчеше да прекоси сивата земя помежду им, но беше неспособен да съкрати дистанцията. По същия злокобен начин тя беше изгубила и цвета си, сега косата и лицето й бяха белязани от сивотата на затвора, в който се намираше.