Естествено, не беше на себе си, когато се събуди.
За бога, през последните месеци стори всичко, което можа, за да продължи напред. Прибра роклята. Слизаше долу за Първото и Последното хранене. Пробва с йога, трансцендентални глупости и дори потърси в интернет информация за етапите на скръбта и други философски щуротии.
Постара се да не мисли съзнателно за Уелси и ако подсъзнанието му сервираше някой спомен, го прогонваше. Изпиташе ли болка в сърцето, представяше си онези проклети бели гълъби, пуснати от клетката им, пропукването на язовирна стена, падащи звезди и цял куп други тъпанарски метафорични образи, предлагани от мотивационните брошури.
Но продължаваше да му се явява същият изпълнен със сивота сън. И Ласитър продължаваше да е тук.
Не се получаваше...
— Тор? Има ли някой вкъщи? — попита го Рот.
- Да.
— Сигурен ли си? — след миг рокерските очила на Рот се насочиха към останалата част от групата. — Ето какво ще направим. Ви, Джон Матю, Куин и Тор идват с мен. Всички останали остават на бойното поле, готови да се включат като подкрепление.
Братята викнаха в знак на съгласие и после се втурнаха към вестибюла.
Тор беше последният излязъл и точно преминаваше през прага, когато нещо го накара да спре и да погледне през рамо.
Отнякъде се беше появила Ноуан и стоеше точно до ябълковото дърво, изобразено на пода, заради качулката и дългата роба изглеждаше като сянка, внезапно станала триизмерна.
Времето забави темпо и после сякаш спря, когато срещна погледа й. Някаква странна сила го задържаше неподвижен на мястото му.
През месеците от пролетта насам я виждаше по време на ядене и се насилваше да разговаря с нея, отместваше стола й или й помагаше при сервирането, както постъпваше с другите жени в къщата. Но не оставаше насаме с нея и никога не бяха имали физически контакт.
Сега обаче по някаква причина имаше усещането, че я докосва.
— Ноуан. — произнесе.
Тя освободи длани, като измъкна ръце от ръкавите си и ги повдигна към качулката, покриваща лицето й. С деликатно движение се разкри пред него.
Очите й блестяха и в тях се четеше лека тревога, а чертите й бяха също така съвършени, както през пролетта в Светилището.
Кожата на шията й беше прекрасна и бяла... и тя я докосна леко с треперещи пръсти.
Най-неочаквано го завладя неустоим глад, потребността изпълни цялото му тяло, накара кучешките му зъби да се удължат и устните му да се разтворят леко.
— Тор? Къде си, по дяволите?
Острият тон на Ви разруши мига и той изръмжа през рамо:
— Идвам.
— Добре, защото кралят чака само теб.
Тор погледна още веднъж към фоайето, но Ноуан беше изчезнала. Като че никога не се бе намирала там. Той потърка очи и се запита дали не си беше въобразил случилото се. Дали се беше изтощил до степен да халюцинира?
Ако виждаш неща, това не е от изтощение, изтъкна му един вътрешен глас.
— Не казвай нито дума повече — промърмори той и се провря покрай брата. — Нито една проклета дума.
Ви замърмори под нос, очевидно изреждайки всички прегрешения на Тор, реални и въображаеми, но нямаше значение. Поне ръмженето ангажираше устата на брата, докато той крачеше към Рот, Джон Матю и Куин.
— Готов съм — обяви Тор.
Нямаше нужда никой от тях да произнася на глас «Крайно време беше». Физиономиите им бяха достатъчно изразителни.
Миг по-късно петимата се дематериализираха на ширналата се морава пред една толкова голяма къща, че вътре можеше да се побере цяла армия. За нещастие обаче, единственият й обитател беше собственикът, защото от рода му беше оцелял само той.
През последните няколко месеца подобна съдба споходи много други къщи. Прекалено много. И историите си приличаха. Семействата бяха унищожени. Надеждата си беше отишла. Вместо да живеят, оцелелите се тътреха едва-едва по земята.
Братята не си въобразяваха, че тези посещения се приемаха радушно, въпреки че, естествено, никой не отказа на краля. И нямаха намерение да разчитат на добрия късмет — докато приближаваха вратата с оръжия в ръцете, бяха образували формация, в която Тор се намираше пред Рот, Ви се движеше отзад, Джон стоеше от страната на ръката, с която кралят държеше кинжала, а Куин от противоположната.
Още две подобни срещи и можеха да си поемат въздух.
Последвалото само доказа, че нещата можеха да се объркат във всеки един миг.
Изведнъж светът започна да се върти, а голямата антична къща се сучеше и гънеше, сякаш бе попаднала във водовъртеж.