За щастие, беше оставила осветлението включено и трескаво огледа покритите с тапети стени на спалнята, завесите и покривката на леглото. После насочи вниманието си към робата. Да, беше облечена с робата си, а не с тънка нощница. Било е сън. Само сън. Не се намираше в изба под земята. Не беше във властта на симпат.
— Съжалявам.
Тя ахна, отскочи назад и се притисна към подплатената табла на леглото. Тормент бе влязъл в стаята й.
— Добре ли си? — попита.
Тя дръпна рязко качулката на главата си и се скри под нея.
— Аз. — спомените от случилото се помежду им затрудняваха способността й да разсъждава ясно. — Аз. Добре съм.
— Не мога да повярвам — пророни той с пресипнал глас. — Боже. Толкова съжалявам. Няма извинение за онова, което извърших. И вече никога няма да те доближа. Кълна се.
Болката в гласа му я измъчваше, като че бе нейна собствена.
— Всичко е наред.
— Напротив, не е. Дори те карам да сънуваш кошмари.
— Не ме стресна ти. Беше нещо. отдавнашно — тя пое дълбоко дъх и продължи. — Странно, че не бях сънувала. онова, което ми се случи. Никога досега. Често мисля за него, но когато спя, виждам само тъмнина.
— А сега какво видя? — попита тихо той.
— Бях отново под земята. В избата. Миризмата там долу. Най-скъпа Скрайб Върджин. Миризмата — тя обгърна тялото си с ръце и се почувства, сякаш отново се намираше зад дебелата дъбова врата. — Буци сол. Бях забравила за буците сол.
— Моля?
— Там долу имаше буци сол за лизане, предназначени за животните. По тази причина белезите ми не се заличиха. Винаги съм мислела, че е използвал някакъв вид симпатска сила или нещо друго, за да ми остави белези. Но не, имаше буци сол и осолено месо — тя поклати глава. — Напълно бях забравила за тях. Убягват ми толкова много подробности.
Той изруга грубо и тя вдигна поглед към него. По изражението на лицето му личеше, че му се искаше да убие симпата още веднъж, но той бързо потисна емоциите си, защото не желаеше да я разстройва допълнително.
— Не мисля, че някога успях да ти кажа колко съжалявам — произнесе кротко той. — По времето, докато бяхме в хижата на
Дариъс. И двамата с него толкова съжалявахме, че.
— Моля те, нека повече не говорим на тази тема. Благодаря ти.
В последвалото неловко мълчание стомахът му издаде звук.
— Трябва да ядеш — промълви тя.
— Не съм гладен.
— Стомахът ти...
— Да гори в ада, ако ще.
Вперила поглед в неподвижната му фигура, тя беше поразена от промяната у него — толкова бързо се беше върнал цветът на лицето му, стойката му беше по-изправена, а погледът му беше много по-буден.
Кръвта притежаваше такава мощ, помисли си тя.
— Ще те храня отново — той я изгледа, сякаш бе изгубила ума си, а тя вирна брадичка и срещна очите му. — Несъмнено ще го сторя отново.
Само за да види такова сериозно подобрение за толкова кратък период, тя беше готова да изживее миговете на ужас отново и отново. Завинаги щеше да остане пленница на миналото си, но само каква промяна бе настъпила у него — кръвта й го освобождаваше от изтощението, а това щеше да го поддържа жив на бойното поле.
— Как можеш да го кажеш? — гласът му вече бе толкова предрезгавял, че пресекваше.
— Просто така го чувствам.
— Не е редно заради чувство за дълг да бъдеш въвличана така дълбоко в твоя личен ад.
— Това аз си го решавам, не ти.
Тор смръщи вежди.
— В онзи килер ти беше като агне в кланица.
— Ако това беше истина, сега щях ли да си поемам въздух?
— Хареса ли ти кошмарът, който ти се присъни току-що? Позабавлява ли се? — тя се сви на мястото си, а той прекоси стаята, застана пред прозорците със спуснати капаци и се загледа, сякаш успяваше да види градината отвъд тях. — Ти си нещо повече от прислужница или източник на кръв.
— Да служиш на другите, е възвишена цел — заяви тя с подобаващо достойнство.
Той хвърли поглед през рамо и очите му срещнаха нейните въпреки качулката.
— Но ти не го правиш, за да бъдеш възвишена. С тази роба прикриваш красотата и положението си, за да се самонаказваш. Не мисля, че алтруизмът диктува такива крайности.
— Не ме познаваш, за да са ти известни мотивите ми.
— Бях възбуден — при тези му думи тя примигна. — Няма как да не си го разбрала.
Ами да, разбрала го беше, но.
— И ако отново впия зъби във вената ти, това пак ще се случи.
— Да, но ти не мислеше за мен — изтъкна тя.
— Това прави ли нещата различни?
— Да.
— Сигурна ли си? — попита сухо той.
— Все пак не предприе нищо, нали така? А едно хранене няма да е достатъчно. Минало е твърде много време. Вече имаш голям напредък, но скоро ще ти е нужно още.