Той изруга, а тя отново вирна брадичка в отказ да се предаде. След известно време той поклати глава.
— Толкова си... странна.
— Ще го приема като комплимент.
Тор наблюдаваше Ноуан от другия край на спалнята и нямаше как да не изпита респект към нея, макар очевидно да беше изгубила ума си. Излъчваше твърда решимост въпреки следите от ухапване на шията си, въпреки че се събуди с писък и се озова лице в лице с един от братята.
Боже, като чу този писък, само дето не нахълта вътре заедно с вратата. Образът й, стиснала нож и посягайки на себе си още веднъж, го накара да действа, без да мисли. Но просто я завари надигнала се в леглото, в неведение за всичко останало освен случващото се в главата й.
Буци сол. Дявол да го вземе.
— Крака ти — заговори нежно той. — Как се случи?
— Той постави стоманена гривна около глезена ми и ме върза с верига. Когато... ми се нахвърли. тя се впи в плътта ми.
Тор затвори очи, за да прогони образите.
— О, боже.
Не беше сигурен какво да каже след чутото. Просто стоеше на мястото си безсилен, натъжен. Изпълнен с желанието толкова неща в живота и на двама им да бяха различни.
— Мисля, че знам защо сме тук — заговори внезапно тя.
— Защото ти изкрещя.
— Не, имам предвид. — тя прочисти гърло. — Винаги съм се чудила защо Скрайб Върджин ме призова в Светилището. Но Ласитър, ангелът, е прав. Тук съм, за да ти помогна, както направи ти преди толкова много време.
— Нали помниш, че аз не те спасих. В крайна сметка не успях да го сторя.
— Все пак го направи — Тор клатеше глава, но тя продължи. — Наблюдавах те, докато спиш. още навремето, в Древната страна. Винаги лежеше вдясно от огъня и спеше на една страна с лице към мен. Прекарвах часове да запаметявам начина, по който меките отблясъци от огнището танцуваха върху затворените ти очи, скулите, челюстта.
Стаята изведнъж сякаш се сви около тях, стана по-тясна, по-малка, по-топла.
— Защо?
— Защото ти нямаше нищо общо със симпата. Ти беше мургав, а той блед. Ти беше едър, а той — слаб. Ти беше мил с мен. а той не. Ти беше единственият, който ме спираше да не полудея напълно.
— Не съм го знаел.
— Не желаех да го знаеш.
След миг той произнесе мрачно:
— През цялото време си планирала да се самоубиеш.
- Да.
— Защо не го стори преди раждането? — Боже, не можеше да повярва до какви откровения започваха да стигат.
— Не исках да обричам бебето. Бях чувала слухове какво сполетява онзи, който умре от собствената си ръка, и бях готова да се изправя пред последствията. Но едно неродено бебе? Поначало идваше на света обградено от толкова тъга, не исках да му отнемам шанса да стори каквото може, та да подобри съдбата си.
И все пак въпреки стореното тя не беше прокълната. Може би заради обстоятелствата. Бог знаеше, че е страдала достатъчно, за да избере такъв изход.
В този момент той отново поклати глава.
— По отношение на храненето... Оценявам предложението ти. Наистина съм ти признателен. Но някак не мога да си представя, че повторението на сцена като тази долу би донесло нещо добро на някого от нас.
— Признай, че се чувстваш по-силен.
— Каза, че не си сънувала тази гадост, откакто се е случила.
— Един сън не е.
— За мен е достатъчен.
Брадичката й отново се вирна и проклет да бъдеше, ако този й навик не беше. е, не трогателен, не. Не, не беше трогателен. Наистина.
— Ако мога да преживея събитията — каза тя, — мога да се справя и със спомените.
В този миг, устремил поглед към другия край на стаята и станал свидетел на демонстрацията й на воля, той почувства връзка с нея, сякаш телата им бяха омотани заедно с въже.
— Ела при мен — призова го тя. — Веднага щом изпиташ потребност.
— Ще помисля — отвърна той. — Сега добре ли си? Имам предвид в тази стая. Можеш да заключиш вратата.
— Ще бъда добре, ако отново се обърнеш към мен.
— Ноуан...
— Това е единственият начин да се реванширам пред теб.
— Няма за какво да се реваншираш. Честна дума.
Той се обърна и се запъти към вратата, но преди да пристъпи навън, хвърли поглед през рамо. Тя седеше, втренчена в преплетените си пръсти, със сведена глава.
Оставяйки я на малкото покой, на който можеше да се радва, той отведе протестиращия си стомах в стаята си и се разоръжи. Наистина умираше от глад, апетитът му за храна дълбаеше бездънна яма в долната част на торса му и макар да му се искаше да го пренебрегне, нямаше избор. Поръча един поднос на Фриц, а после се замисли за Ноуан и даде наставления на догена да се убеди, че тя също ще получи нещо за ядене.