— Върнете се обратно в лагера за остатъка от нощта. Имам среща, на която трябва да отида. Ако се върна и открия, че някой от вас липсва, ще го издиря и няма да го оставя просто ранен.
Те си тръгнаха, без да поглеждат към Троу. Всъщност и към Кор не погледнаха. Мъдро решение.
Яростта му се беше изострила повече и от кинжала.
След като Троу беше оставен сам в уличката, той положи длан върху раната на корема си и я притисна, за да намали загубата на кръв.
Макар тялото му да беше прерязвано от болка, зрението и слухът му бяха неестествено изострени, докато анализираха обграждащата го обстановка. Издигащите се над него сгради бяха високи и неосветени. Прозорците — тесни и с дебели матови стъкла. Във въздуха се носеше аромат на печено месо, като че се намираше недалече от ресторант с барбекю. Отдалече се чуваха клаксони на коли, изскърцването на спирачките на автобус и пискливото кискане на жена.
Нощта едва започваше.
Всеки би могъл да го открие. Приятел. Враг. Лесър. Брат.
Поне Кор го остави с кинжал в ръката.
Със сподавена ругатня се претърколи на една страна и направи опит да се изправи...
Това сложи край на острото и ярко възприемане на света? При новия пристъп на агонизираща болка всичко около него като че избледня, а бомбата в стомаха му избухна с такъв магнитуд, че той се запита дали не е разкъсал нещо.
Отпусна се обратно и се замисли, че Кор може би беше на грешен път. Нищо чудно тази пряка да се окажеше неговият ковчег, а не тепсията, на която искаше да го поднесе на Братството.
И докато лежеше и агонизираше, Троу си даде сметка, че е трябвало да бъде по-предвидлив. С течение на времето свикна да се държи непредпазливо с Кор, така както гледач на тигри може да стане небрежен. Приемал бе за даденост някои модели на поведението му и ги бе тълкувал неоснователно като безопасни и предсказуеми.
В действителност опасността не беше изчезнала, а дори беше нараснала.
И както в самото начало на общуването му с Кор той оставаше в плен на обстоятелствата, които ги бяха събрали.
Неговата сестра. Красивата му и чиста сестра.
Беше с нас през цялото време.
Троу изстена, но не заради болката. Как се беше добрал Кор до праха й?
Прие, че семейството му е устроило подобаваща церемония и се е погрижило за нея, както бе редно. И как би могъл да допусне нещо друго? Щом сделката влезе в сила, не му се разрешаваше да се вижда с майка си или с брат си, а бащата му беше умрял десет години по-рано.
Несправедливостта беше нечувана. Беше се надявал, че в смъртта си тя ще получи заслужен покой. Нали Небитието беше тъкмо мястото за души, светли и прекрасни като нейната. Но без церемония...
Най-скъпа Скрайб Върджин, сигурно й е бил отказан достъп. Ново проклятие се бе стоварило върху него. И върху нея.
Докато се взираше в небето, от което не успяваше да зърне почти никакво късче, той се замисли за братята. Ако го откриеха, преди да е умрял, и ако го приберяха, както допускаше Кор, щеше да свърши онова, което се искаше от него. За разлика от останалите копелета, той изпитваше лоялност, която не беше нито към краля, нито към Кор или побратимите му — макар в действителност да бе започнала да клони към въпросните мъже.
Не, неговата преданост беше към друг. и Кор го знаеше. И именно поради тази причина този деспот отдавна беше положил усилия да се подсигури допълнително срещу евентуално измъкване на Троу.
В началото прие, че вонята, която долови, идва от гниещата храна в някоя кофа за боклук, донесена от топлия повей на постоянно сменящия посоката си вятър. Но не, в ужасяващия букет от аромати се съдържаше издайническа сладост.
Повдигна глава, погледна към долната част на тялото си и към простиращите се пред него десетки метри улица. В края на пряката трима лесъри влязоха в полезрението му.
Смехът им беше неговият погребален звън и въпреки това той установи, че се усмихва, дори след като проблясъците му подсказаха, че са извадили ножове. Мисълта, че съдбата осуетява плана на Кор, му се струваше напълно приемлив изход от ситуацията. Но сестра му. Как би могъл да й помогне, ако е мъртъв?
Докато убийците се приближаваха към него, той знаеше, че онова, което се канеха да му сторят, щеше да накара болката в стомаха му да изглежда като убождане на пръста.
Трябваше да се бори, и щеше да го стори.
До последния удар на сърцето си, до последното издихание, откъснало се от устата му, щеше да се бори с всички сили за единственото, заради което му оставаше да живее.