Разтърси глава, за да прогони тези мисли, протегна ръка и я призова. Докато тя се приближаваше, накуцването й беше особено ясно изразено и щом достигна масата, опря хълбок в ръба й, като че кракът й създаваше проблеми.
— Нека ти подам стол — предложи той и понечи да стане. Деликатната й ръка го спря.
— Сама ще си взема.
Докато я наблюдаваше как куцука към другия край на помещението, стана му повече от ясно, че тя изпитва болка.
— Колко дълго стоя права?
— Известно време.
— Трябваше да си тръгнеш.
Ноуан избута една табуретка на колелца до него и въздъхна, когато тя пое тежестта от краката й.
— Не и преди да се убедя, че си у дома в безопасност. Казаха... че си излязъл насред дъжд от куршуми.
Боже, щеше му се да можеше да види очите й.
— Не е първият случай, при който постъпвам глупаво.
Нима това правеше нещата по-приемливи? Идиот.
— Не искам да умираш — прошепна тя.
Дявол да го вземе. Прочувствените й думи го накараха да изпита объркване.
В отново обгърналата ги тишина той се вгледа в сянката,
която хвърляше качулката й, замислен за онзи миг, когато напусна прикритието на контейнера за боклук. После потъна още по-дълбоко в спомени.
— Знаеш ли какво? Бях ти бесен с години — тя явно се стресна и той смекчи тона си. — Просто не можех да повярвам какво си причини сама. Ние тримата стигнахме толкова далече — ти, аз и Дариъс. Превърнахме се в един вид семейство и струва ми се, винаги съм мислил, че по някакъв начин ни предаде. Но сега. след като изгубих всичко, което имах. разбирам причината. Наистина я разбирам.
Тя наведе глава.
— О, Тормент.
Той се протегна и обгърна дланта й със своята. Но в следващия миг забеляза, че е окървавен и мръсен, ужасяващ контраст спрямо чистотата на нейната кожа. Когато понечи да отдръпне ръка, тя го спря и я задържа в своята.
Тор прочисти гърло.
— Да, струва ми се, че разбирам защо постъпи така. В онзи момент не си можела да видиш никого освен себе си. Целта ти не е била да нараниш околните. С това си сложила край на своето собствено страдание, защото просто не си можела да го понесеш и минута повече.
Настъпи дълъг миг на тишина и после тя промълви тихо:
— Когато излезе насред летящите куршуми тази нощ, какво се опитваше да...
— Беше свързано единствено с битката.
— Наистина ли?
— Да. Просто си вършех работата.
— Ако се съди по реакцията на братята, те явно мислят, че това не представлява част от задълженията ти.
Той вдигна нагоре очи и долови отраженията им в неръждаемата стомана по периферията на операционната лампа, той — на легло и кървящ, тя — свита и скрита под качулка. Телата им бяха изкривени, нагънати, усукани и безформени заради неравната повърхност, но образите им бяха точни в много отношения — съдбата бе превърнала и двама им в гротескни фигури.
Интересно, но ръцете им се сключваха точно на мястото, където отражението беше най-ясно и реалистично.
— Мразех се заради онова, което ти причиних снощи — изломоти той.
— Знам. Но това не е причина да се самоубиваш.
Наистина. Нещо друго му даваше достатъчен повод за такова нещо.
Внезапно Ноуан свали качулката си и той мигом устреми поглед към шията й. Дявол да го вземе, копнееше за вената й, онази, минаваща толкова близо до повърхността на кожата.
Времето за бъбрене приключи. Гладът се върна и не ставаше дума само за биология. Искаше отново да се притисне към плътта й, да поглъща от нея не просто за да излекува раните си, а защото харесваше вкуса й и усещането за кожата й до устните му и начина, по който зъбите му проникваха дълбоко и му позволяваха да поеме част от нея в себе си.
Добре, може би малко послъга за дъжда от куршуми. Наистина се мразеше искрено, задето я нарани, но с това не се изчерпваше причината да се изложи на цялото това олово. Истината беше, че тя пробуждаше нещо у него, а тези чувства задействаха механизъм, който беше ръждясал и разнебитен заради липсата на употреба.
Това го ужасяваше. Тя го ужасяваше.
И въпреки това сега, докато наблюдаваше напрегнатото й лице, изпитваше задоволство, че се прибра жив от онази пряка.
— Щастлив съм, че още съм тук.
Последвалата въздишка показа искреното й облекчение.
— Присъствието ти е утеха за не един и съществуването ти на този свят е важно. Изключително значим си.
Той се засмя стеснително.
— Надценяваш ме.
— Ти се подценяваш.
— И аз чувствам същото — прошепна той.
— Моля?
— Знаеш отлично какво имам предвид — той подсили думите си, като стисна ръката й, а когато тя не отвърна, добави: — Радвам се, че си тук.