— О, по дяволите. Ноуан, изобщо не бива да мислиш за това.
Някакво странно предусещане закипя във вените й, замая главата й и я накара да почувства лека слабост. Но в никакъв случай не смяташе да откаже да го нахрани; нещо повече — желаеше да почувства устата му дори още по-силно.
С тези мисли в ума си тя вдигна китка и я поднесе към устните му.
Просъскването беше кратко, а вливането рязко, болката беше сладостна като убождане от стотици миниатюрни игли. И в следващия миг той вече засмукваше, влажната му топла уста се впи в плътта й и започна да поема от нея ритмично.
Той изстена. Откъсналият се от гърлото му стон издаваше наслада и това накара сърцето й да подскочи в гърдите й и да забие още по-учестено. Топлина, потайна и всепоглъщаща, се разливаше под кожата й, разсъдъкът й се замъгляваше, а тялото й се отпускаше.
Тормент, сякаш почувствал промяната у нея, изстена отново, проточи шия нагоре, гърдите му започнаха да се повдигат учестено, а от очите му се виждаше само бялото. И в следващия миг започна да издава меки звуци. Подобно смирение изобщо не хармонираше с впечатляващите му размери. Умолителното мъркане се откъсваше от гърлото му продължително и протяжно, редувано с преглъщане.
При запалено осветление и при възможността да отдръпне ръката си, щом пожелае, паниката се прокрадна съвсем бегло у нея, преди да бъде напълно пропъдена. Лежащият до нея беше твърде много Тормент, че да бъде оприличен с друг, и добре осветената и чиста стая нямаше нищо общо с онази изба, а мъжът. беше истински вампир, у когото нямаше нищо дори далечно напомнящо за симпат.
Колкото повече се отпускаше тя, толкова по-ясно осъзнаваше случващото се.
Сега тазът му се движеше непрестанно. Под чаршафа, който тя скоро щеше да пере, тазът му правеше въртеливи движения. И при всяко такова движение коремът му се напрягаше, гърбът му се извиваше. а издаваните звуци ставаха по-силни.
Той беше силно възбуден. Дори ужасяващо пострадало, тялото му беше готово да се съчетае, копнееше за това, ако можеше да се съди по движенията му.
В началото тя не можа да си обясни изтръпването, обхванало тялото й — едновременното усещане за вцепененост и свръхчувствителност. Може би се дължеше на факта, че го храни два пъти в рамките на един ден. Но не. Когато ръцете на Тормент отново притиснаха зоната между краката му, стана ясно, че възбудата му е жадна за внимание, и се налагаше да й се посвети.
Изпълнилото я електричество се завърна с още по-голяма сила, когато осъзна, че той се гали. Устните на Ноуан се разтвориха леко, защото дишането й се затрудни, а топлината под робата й се съсредоточи в долната част на корема.
Най-скъпа Скрайб Върджин, тя беше. възбудена. За първи път в живота си.
Сякаш прозрял мислите й, той прикова очи в нейните. В тях се четеше объркване. И злокобен мрак, който наподобяваше страх. Но също така имаше още от тази топлина. Толкова много.
Срещнал погледа й, той отдели ръка от долната част на тялото си и я вдигна към нея. Когато докосна ръката й, не целеше да я задържи на място или да я възпре, а да погали нежно плътта й.
Вече й беше невъзможно да диша. Но не я беше грижа. Плъзването на пръстите му по кожата й беше опияняващо и я тласкаше все по-близо към невидим пламък. Затвори очи и си позволи да отлети надалече от всякакви грижи и тревоги, докато вече не съществуваше нищо освен усещаното на тялото й.
Истината бе, че докато го хранеше, тя също се хранеше, най-съкровена частица от душата й получаваше нещо за пръв път в живота й.
Накрая чу звук от облизване и разбра, че е приключил. Прииска й се да му каже да продължи. По-скоро да го умолява.
Повдигна натежалите си клепачи, неспособна да фокусира погледа си, но това й се стори нещо напълно нормално. Светът беше потънал в мъгла, а също и съзнанието й, усещаше се лишена от кости, с течащ във вените й мед и памук вместо мозък.
Докато при Тормент беше тъкмо обратното.
Той изглеждаше изопнат като струна, не само мускулите на бедрата му се бяха напрегнали, а цялото му тяло, от бицепсите до коремните плочки.
Другата му ръка, тази, която галеше нея, се върна обратно при другата.
— Мисля, че е по-добре да си вървиш.
Гласът му беше ужасно глух и тя се намръщи, докато се опитваше да разтълкува казаното.
— Нещо лошо ли направих?
— Не, но съм на път... — той стисна ослепително белите си зъби, а тазът му се раздвижи нагоре-надолу под чаршафа. — Трябва да. Проклятие.
И в този момент й стана ясно.
— Ноуан, моля те. Налага се. Не мога да се въздържам още дълго.