— Мааамка му!
— Съжалявам.
— Нищо не можеш да направиш по въпроса — е, нищо друго, освен да грабне някой остър кол и да го прикове към масата.
Манело се захвана за работа, а Тор затвори очи и се замисли за Ноуан.
— След това не е нужно да оставам тук долу, нали?
— Ако беше човек, задължително. Но твоите рани вече зарастват. Боже, направо сте невероятни.
— Значи, веднага ще мога да се върна в имението.
— Да. Е, не точно веднага — чу се издрънчаване, сякаш лекарят беше пуснал единия от куршумите в подноса. — Мисля, че Мери първо искаше да си поговори с теб.
— Защо?
— Просто иска да се увери, че си добре.
Тор съсредоточи поглед върху Манело.
— Защо?
— Осъзнаваш ли какъв късметлия си, че отърва кожата?
— Не се нуждая от някого, с когото да си «поговоря», ако това имаш предвид.
— Виж, не искам да се меся.
— Добре съм.
— Тази нощ се остави да бъдеш прострелян.
— Рисковете на професията.
— Глупости. Не си «добре» и имаш нужда да «поговориш» с някого. Задник такъв — докато произнасяше думите добре и поговориш, човешкият лекар направи знак за кавички във въздуха, въпреки факта, че пръстите му бяха заети да държат инструментите.
Тор затвори вбесено очи.
— Виж, ще се видя с Мери, когато мога. Но веднага след тази процедура тук съм зает.
В отговор хирургът изреди всякакви прилагателни, свързани с душевното здраве, примесени щедро с нецензурни думи. Тор остана съвършено безучастен към гнева му.
29.
На изток, в района на фермите, граничещи с Колдуел, Зайфър седеше смълчан на горното си легло. Определено не беше сам в сутерена, където се бяха настанили всички копелета. Тримата братовчеди също бяха там и всеки от тях можеше да започне разговор, но никой не продумваше.
Почти не се движеха. А единственият звук, който се чуваше, бе шумът от мекото дърво, което той дялкаше с ножа си. Никой не спеше.
Изгревът настъпваше и земята навлизаше под властта на светлината, мислите им бяха унили, а бремето от стореното от водача им тежеше на плещите им.
Изобщо не беше необяснимо, че Кор намушка така жестоко Троу заради непокорството му. Нито пък беше трудно да се повярва, че нареди на останалите да изоставят побратима си, за да бъде открит полумъртъв от врага.
И въпреки това някак си не можеше да го проумее. А очевидно същото важеше и за останалите.
Троу открай време беше спойката, която свързваше групата, мъж с повече достойнство от всички тях, взети заедно... и с ум, превърнал го в дясната ръка на Кор. Обикновено Троу се намираше на предна линия, редом с неприветливия им и пресметлив главатар. Единствено неговият глас можеше да достигне до командващия. Е, поне в повечето случаи. Също така играеше ролята на преводач между тях и останалия свят. Той беше единственият с достъп до интернет, откри тази къща и се мъчеше да им намери жени от тяхната раса, от които да се хранят. Той координираше парите и прислугата.
Също така беше напълно прав за необходимостта от съвременни технологии.
Само че Кор се противопостави на идеята му и сега. ако убийците не се бяха докопали до Троу в онази пряка, то като нищо братята можеха да го довършат просто в името на принципа.
За главите на всички им скоро щеше да бъде определена цена. Беше само въпрос на време.
Огледа издяланото от него и си каза, че е чист боклук. Не бе придобило по-голяма прилика с птица, отколкото, докато още беше дебела кленова пръчка. Истината беше, че нямаше ръцете на майстор, нито пък очите или душата. Това беше просто начин да запълва времето си, когато не спеше.
Щеше му се наоколо да имаше някоя жена. Чукането беше най-големият му талант и той се славеше с това, че може да прекара часове между краката на жена, при това не в бездействие.
Със сигурност такова разсейване би му дошло добре.
Хвърли парчето дърво до крака на леглото и огледа кинжала си. Така чист и остър, способен на много повече от дялкането на някаква окаяна птица.
В началото не харесаше Троу. Мъжът се включи в бандата в една дъждовна нощ и изглеждаше толкова не на място, колкото и беше. Богаташко момче сред търговци на смърт, застанало пред коптор, където без съмнение не би вързало и коня си.
Те възненавидяха всеки сантиметър от него — от шапката му до лъснатите до блясък обувки.
И после Кор ги накара да теглят клечки кой ще го бие пръв. Зайфър спечели и се усмихна, докато пукаше с кокалчетата на ръцете си, готов да сервира на шефа си мъжкото достойнство на своя противник върху сребърен поднос.