В стаята влязоха две забързани прислужнички — носеха топла вода и блюдо, отрупано с ядене — и през смях му заговориха колко много по-добре изглеждал вече и как скоро щял да може да стане на крака, стига да изпълнява това, което му казали Айез Седай. Той им отвърна учтиво, за да не ги дразни. „Нека си мислят, че ще слушам.“ Стомахът му изръмжа при миризмата на храната.
Щом излязоха, той отметна одеялото и скочи от леглото, спирайки се само за да натъпче резен шунка в устата си, преди да сипе вода, за да се измие и обръсне. Зяпна в огледалото над умивалника и спря. Наистина изглеждаше по-добре.
Бузите му все още бяха хлътнали, но не толкова колкото преди. Тъмните кръгове под очите му бяха изчезнали, а самите му очи не изглеждаха така потънали дълбоко в черепа. Като че всяка хапка, която бе изял предната вечер, бе прибавила плът върху костите му. Дори се чувстваше по-силен.
— При тази скорост — измърмори той — ще изчезна преди да са разбрали. — Но сам се изненада, когато, вече обръснат и умит, седна до масата и за секунда омаха всичката шунка, ряпата и крушите на подноса.
Не се и съмняваше, че очакват пак веднага да си легне, но вместо това той се облече. След като напъха краката си в ботушите, погледна вързопа с резервните си дрехи и реши да ги остави. „Първо трябва да разбера какво ще правя. А ако се наложи да ги зарежа…“ Напипа чашките със зарове в кесията си. С тяхна помощ можеше да си купи всичките дрехи, които можеха да му потрябват.
Отвори вратата и надникна навън. Други врати, сковани от бледозлатисто дърво, се бяха опънали по стените на коридора, с цветни пана между тях, а облицованият с плочки под бе покрит с дълга синя пътека. Но нямаше жива душа. Никакви пазачи. Той преметна наметалото си през рамо и забърза да намери изхода.
Посуети се малко по стъпала, коридори и открити дворове, докато намери това, което търсеше — праг, извеждащ от Кулата, и през това време срещна разни хора: разшетани прислужнички и новачки в бели дрехи, като новачките бързаха повече и от слугите, няколко мъже в грубо облекло, понесли големи сандъци, Посветени в техните рокли, поръбени със седемцветни ивици, дори и няколко Айез Седай.
Айез Седай, изглежда, не го забелязваха, минаваха покрай него вглъбени в собствените си задачи — най-много да му хвърлят по някой бегъл поглед. Дрехите му бяха селяшки, но скроени прилично; нямаше вид на скитник, а и присъствието на мъжка прислуга сочеше, че в тази част на Кулата е позволен достъпът на мъже. Подозираше, че може би го взимат за поредния слуга, а това напълно го устройваше, стига някой да не го накараше да вдигне нещо тежко.
Изпита известно съжаление, че сред жените, които видя, ги нямаше Егвийн и Нинив, или поне Елейн. „Тя е хубавелка, нищо че си вири нослето. А и щеше да ми каже как да намеря Егвийн и Премъдрата. Не мога да си тръгна, без да съм се сбогувал. Светлина небесна, не мога да допусна, че някоя от тях ще ме върне само защото ще стават Айез Седай. Огън да ме изгори, какъв съм глупак! Те никога не биха го направили. Все едно, ще рискувам.“
Но щом се озова навън, под яркото утринно небе само с няколко реещи се бели облачета, той изтласка жените от ума си. Пред него се беше ширнал голям площад, настлан с каменни плочи, с шадраван по средата и казарма от сив гранит отсреща. Имаше и няколко дървета, израснали в оставените между плочите дупки. Гвардейци в ризи с широки ръкави седяха пред дългата ниска казарма и оправяха оръжията и ризниците си. В момента му трябваха точно гвардейци.
Той тръгна небрежно през площада и се загледа във войниците, сякаш си нямаше никаква друга работа. Те се бяха улисали в работата си, говореха си и се смееха като мъже, седнали да починат по жътва. От време на време някой хвърляше любопитен поглед към Мат, който обикаляше край тях, но никой не оспори правото му да е тук. От време на време той им подхвърляше по някой небрежен въпрос. Най-сетне получи отговора, който търсеше.
— Охраната на моста ли? — отвърна плещест тъмнокос мъж, може би не повече от пет години по-възрастен от Мат. В думите му се долавяше тежък иллиански акцент. Макар и да изглеждаше млад, лявата му буза беше прорязана от тънък избледнял белег, а ръцете му се движеха с вещина и опитност, докато смазваха меча. Той погледна Мат накриво, след което се върна на работата си. — Аз сега ще ходя охрана на моста, и после пак вечерта. Защо питаш?
— Чудех се как ли е от другата страна на реката. — „Можех и сам да го видя.“ — Става ли за пътуване? Едва ли е кално, освен ако е валяло повече, отколкото знам.