— От коя страна на реката? — попита войникът. Очите му не се вдигнаха от мазния парцал, с който търкаше меча си.
— Ами… източната. Източната страна.
— Не е кално. Бели плащове има. — Мъжът се наведе на една страна и плю, но продължи да говори спокойно. — Белите плащове си пъхат носовете във всяко село на десет мили околовръст. Още никой не са набили, ама се мотаят тук само да дразнят хората. Късметът да ме ръчне дано, ако не мисля, че нарочно се моткат да ни провокират, щото наистина май искат да ни нападнат, стига да можеха. Хич не е хубаво за пътуване.
— Ами на запад тогава?
— Същото. — Гвардеецът вдигна очи към Мат. — Само че ти, момко, няма да прекосиш ни на изток, ни на запад. Щото името ти е Матрим Каутон, или късметът да ме остави дано. Снощи една сестра лично дойде на моста, където бях на стража. Описа ни чертите ти няколко пъти, докато не се научихме всички наизуст да те описваме. Гостенин, вика, нищо лошо да не му правите. Ама и да не те пускаме извън града. Ако трябва да ти вържем ръцете и краката, ама да те задържим тука. — Мъжът присви очи подозрително. — Ти да не си им откраднал нещо? Не ми приличаш на онез, дето сестрите ги канят на гости.
— Нищо не съм откраднал! — отвърна възмутено Мат. „Огън да ме изгори, веднага ме познаха. Леле, сигурно всички ме знаят.“ — Не съм крадец!
— А бе, не че ти го пише на лицето. Не ми приличаш на крадец. Ама ми приличаш малко на оня, дето се опита да ми продаде Рога на Валийр преди три дена. Твърдеше, че си е баш той, намачкан и раздрънкан, както си му е ред. Да не би и ти да продаваш някой Рог на Валийр? Или меча на Дракона може би?
Като му споменаха за Рога, Мат подскочи, но успя да овладее гласа си.
— Болен бях. — Сега и други гвардейци се бяха загледали в него. „Светлинка мила, сега вече всички знаят, че не ми е разрешено да напускам града.“ Той се насили да се засмее. — Сестрите ме Изцериха. — Неколцина от гвардейците го изгледаха навъсено. Сигурно смятаха, че мъжете трябва да проявяват по-голямо уважение, а не да наричат Айез Седай „сестри“. — Предполагам, че Айез Седай не искат да напусна, преди да съм си възвърнал силите. — Надяваше се ла убеди мъжете — всички, — че е само това. „Просто човек, когото са Изцерили. Нищо повече. Няма защо да се тревожите.“ Иллианецът кимна.
— Вярно, по лицето ти се вижда, че си болен. Може пък я затова да е, Ама не бях чувал за толкоз усилия да се задържи един човек в, града само щото е болен.
— Това е причината — отвърна Мат убедено. Те не сваляха погледи от него. — Ами, такова, аз трябва да тръгвам. Казаха, че трябва да се разхождам, Дълги разходки да правя. Да си върна силите, нали разбираш.
Усети как очите им го проследиха и се навъси. Искаше само да разбере доколко е разпространено описанието му. Ако го знаеха само командирите на стражата по мостовете, щеше някак да се промуши. От рождение си беше добър в промъкването на разни места, без да го видят. И да се измъква. Този талант човек го развива, когато майка му непрекъснато го подозира, че гледа да се измъкне, за да направи някоя беля, и когато си има четири сестри, които непрекъснато го клеветят. „А сега съм сигурен, че поне половин казарма, пълна с гвардейци, ще ме познае. Кръв и пепел проклета!“
По-голямата част от терена около Кулата беше заета от градини, обрасли с ясен, клен и бряст, и той скоро се озова не една виеща се, покрита с дребен чакъл пътека. Човек можеше да си помисли, че води през селска местност, ако сред върхарите на дърветата не се мяркаха градските кули. Или бялото туловище на самата Кула, вече зад гърба му — потискаше го, сякаш я бе понесъл на раменете си. Ако изобщо имаше пътища извън кулата, които не се пазеха, то, изглежда, тъкмо това беше мястото, където щеше да ги намери. Стига да ги имаше.
Отпред на пътеката се появи момиче в бяла рокля. Новачка. Крачеше съсредоточено право към него и потънала в собствените си мисли, не го забелязваше. Когато го приближи достатъчно, за да различи големите й тъмни очи и плитките й, той изведнъж се ухили. Веднага позна това момиче — споменът изплува от дълбините на съзнанието му — въпреки че изобщо не бе очаквал да я види тук. Не беше очаквал изобщо да я срещне повече. Ухили се. „Веднъж лош късмет, веднъж добър, и стават наравно.“ Доколкото си спомняше, тя обичаше да се зазяпва по момчетата.
— Елз — извика й той. — Елз Гринуел. Помниш ме, нали? Мат Каутон. С един приятел бяхме на гости в бащината ти ферма. Помниш ли? Ами ти да не си решила да ставаш Айез Седай?
Тя се закова на място и го зяпна, после попита хладно:
— Ти защо си излязъл навън?