— Значи и ти знаеш, така ли? — Пристъпи към нея, но тя се дръпна и той спря. — Не е заразно. Мен ме Изцериха, Елз. — Големите й очи му се сториха по-вещи, отколкото преди, и изобщо не бяха така топли, но той предположи, че е от ученето за Айез Седай. — Какво има, Елз? Защо ме гледаш така, сякаш не ме познаваш?
— Познавам те — отвърна тя. Поведението й също не беше като преди време. Помисли си, че тя спокойно може да дава уроци на Елейн по надменност. — Аз… имам си работа. Пусни ме да мина.
Лицето му се сгърчи. Пътеката беше достатъчно широка, за да минат покрай него шест като нея, без да се сбутат.
— Казах ти, не е заразно.
— Пусни ме да мина!
Той изсумтя под нос и се дръпна в края на чакъла. Тя мина от другата страна, пазейки се да не я приближи. След като го подмина, ускори крачка, озъртайки се през рамо, докато не се скри зад близкия завой.
„Искаше да се увери, че не я гоня — помисли си той кисело. — Най-напред гвардейците, а сега и Елз. Днес нямам късмет.“
Отново закрачи напред, докато не чу трополене някъде встрани и пред себе си, като от дузина тояги, които се блъскаха една в друга. Обзет от любопитство, той сви натам през дърветата.
Малка пътечка го изведе на една гола поляна със здраво утъпкана земя, широка поне петдесет разкрача и два пъти по-дълга. На интервали около нея под дърветата се виждаха дървени стойки за бойни тояги с железни върхове и учебни мечове, направени от хлабаво вързани с лико дървени пръчки, както и няколко истински меча, секири и копия.
Пръснати по двойки по голата поляна, мъже, повечето голи до кръста, налитаха един срещу друг с учебни мечове. Някои се движеха толкова плавно, че сякаш танцуваха един с друг, преминавайки от една стойка на друга, и си нанасяха удари и противоудари, без да спират да се движат. Освен умението им, нищо не ги отличаваше особено, но Мат беше сигурен, че наблюдава Стражници.
Онези, чиито движения не бяха толкова плавни, бяха по-млади, и всяка двойка се наблюдаваше зорко от по-възрастни мъже, които, макар да стояха на едно място, излъчваха заплашителна грациозност. „Стражници и ученици“ — реши Мат.
Оказа се, че той не е единственият зрител. На десетина крачки от него половин дузина жени с лишени от възраст лица на Айез Седай и още толкова облечени в поръбените с цветни ивици бели рокли на Посветените стояха и наблюдаваха една от двойките ученици — голи до кръста и мазни от пот, те се сражаваха под ръководството на един Стражник, който сякаш беше изсечен от скала. Стражникът държеше в едната си ръка дългоствола лула, от която се виеше струйка дим, и насочваше с нея учениците.
Мат седна с кръстосани крака под близкия ясен, изрови от земята три камъчета и започна разсеяно да си ги подхвърля. Не че се чувстваше точно изморен, но му беше добре да седи. И да имаше някакъв изход от района на Кулата, щеше да почака, докато си почине малко.
Минаха почти пет минути, докато разбере какво гледат Айез Седни и Посветените. Единият от учениците на набития като камък Стражник беше висок, строен младеж с движения като на котка. „И красив почти като момиче“ — помисли си Мат насмешливо. Всички жени гледаха красавеца с блеснали очи, дори Айез Седай.
Високият младеж се оправяше с учебния меч почти толкова ловко, колкото Стражниците, и от време на време си спечелваше гробовен одобрителен коментар от учителя си. Не че противникът му, младеж по-скоро на годините на Мат, с червеникаво-златиста коса, беше неопитен. Съвсем не, доколкото можеше да прецени Мат, макар никога да не беше твърдял, че разбира нещо от мечове. Златокосият мъж посрещаше всяка мълниеносна атака, отклоняваше я преди снопът пръчки да го удари и дори успяваше от време на време сам да нанесе удар. Но красавецът контрираше напалите му и отново политаше напред за по-малко от едно тупване на сърцето.
Мат прехвърли камъчетата в едната си шепа, но не спря да ги подхвърля. Не би посмял да се противопостави на когото и да било от двамата. Във всеки случай не и с меч.
— Почивка! — Гласът на Стражника прозвуча като изтъркулени от ведро камъни. Дишайки тежко, двамата младежи пуснаха тренировъчните си мечове на земята. Косите им бяха мазни от пот. — Можете да отдъхнете, докато си изпуша лулата. Но почивайте бързо — ей сега ще изгасне.
Едва сега, когато спряха танца си. Мат успя да огледа младежа с червеникаво-златистата коса и пусна камъчетата. „Огън да ме гори, залагам цялата си кесия, че това е братът на Елейн. А ако другият не е Галад, ще си изям ботушите.“ По време на пътуването от Томанска глава поне половината от приказките на Елейн като че ли се отнасяха за добродетелите на Гавин и пороците на Галад. О, Гавин също си имал някои недостатъци, но те били малки; за Мат те звучаха като неща, които никой освен собствената ти сестра не би нарекъл недостатък. Колкото за Галад, притиснеше ли човек Елейн, тя го описваше така, както всяка майка би искала да изглежда синът й. Мат не смяташе, че би искал да бъде в компанията на Галад. Егвийн се изчервяваше всеки път, когато се споменеше за Галад, макар да си въобразяваше, че никой не я забелязва.