Егвийн бързо я последва. Синкавата светлина размиваше лицето на Елейн, но на Егвийн и се стори, че изглежда по-бледо от обикновено. „Тук можем да се скъсаме от викане и никой горе няма да чуе и вопъл.“
Усети как оформя кълбовидна мълния, или по-скоро готовност за нея, и едва не се препъна. Досега не беше преливала два потока едновременно. Но изобщо не й се стори трудно.
Главният коридор на второто подземие беше почти като на първото ниво, широк и прашен, но с по-нисък таван. Нинив забърза към третата врата и спря.
Вратата не беше голяма, но грубите дървени талпи, от които беше скована, създаваха впечатление за масивност. Кръгъл железен катинар висеше от яката верига, изпъната здраво между двете дебели халки, едната във вратата, а другата циментирана в стената. Катинарът и веригата изглеждаха нови — по тях почти не личеше прах.
— Катинар! — Нинив го дръпна, но той не поддаде. — Да видяхте друг на някоя врата? — Дръпна отново, след което блъсна вратата; трясъкът отекна по коридора. — Друга заключена врата не видях! — Тя удари с юмрук по грубото дърво. — Нито една!
— Успокой се! — каза Елейн. — Няма защо да се ядосваме. Мога сама да отворя катинара, ако разбера как действа. Все някак ще влезем.
— Не искам да се успокоявам — сряза я Нинив. — Искам да се ядосам! Искам да…!
Егвийн докосна веригата. След като бе напуснала Тар Валон беше научила много други неща, освен да мята мълнии. Едно от тях беше усетът към метала. Това идваше от Земята, една от Петте силя, която малко жени можеха да владеят — другата беше Огънят — но тя можеше, можеше да усети веригата, да я усети отвътре, да долови най-малките частици на студения метал, съчетанието им. Силата в нея тръпнеше в ритъм с вибрациите на тези съчетания.
— Дръпни се от пътя ми, Егвийн.
Тя се обърна и видя Нинив, обвита в сиянието на сайдар и стиснала клин, толкова близък на цвят до техните синкавобели светлини, че изглеждаше почти невидим. Нинив изгледа намръщено веригата, промърмори нещо за лост и клинът изведнъж стана два пъти по-дълъг.
— Дръпни се, Егвийн! Егвийн се дръпна.
Нинив провря острието на клина през веригата и напъна с всички сили. Веригата се скъса като конец, тя ахна и изумена залитна, а клинът издрънча на пода. Нинив зяпна удивена първо него, после и скъсаната верига. Клинът изчезна.
— Мисля, че направих нещо на веригата — каза Егвийн. „Жалко, че не разбрах какво.“
— Каза ли нещо? — измърмори Нинив, измъкна веригата от халките и отвори вратата. — Е? Цял ден ли ще стърчим тук?
Прашната стая беше почти десет крачки надлъж и шир и вътре имаше само куп големи торби от дебел кафяв плат, всички натъпкани, вързани и подпечатани с Пламъка на Тар Валон. На Егвийн не й се наложи да ги брои, за да разбере, че са тринадесет.
Пренесе кълбото от светлина до стената и го остави да виси там; не разбра как го направи, но щом отдръпна дланта си, светликът остана прилепнал до стената. „Непрекъснато се научавам да правя разни неща, без дори да разбирам как“ — помисли си тя боязливо.
Елейн я изгледа навъсено, сякаш премисляйки, а после също увеси светлината си на стената. Като я гледаше, на Егвийн й се стори, че разбра какво бе направила. „Тя го научи от мен, а аз пък го разбрах от нея.“ Потръпна. Нинив направо се зае да размества торбите и да чете написаното на етикетите.
— Рианна. Джоя Байир. Точно това търсим. — Огледа печата на една от торбите, а после счупи восъка и я заразвързва. — Поне знаем, че никой не е бил тук преди нас.
Егвийн избра една от торбите и счупи печата, без да чете името на етикета. Не искаше изобщо да знае в чии вещи се рови. Изсипа ги върху прашния под, Оказаха се предимно стари дрехи и обувки, както и няколко раздърпани и намачкали листа, все едно че бяха стояли напъхани под гардероба на някоя жена, която не държи много на чистотата в стаите си.
— Не забелязвам нищо полезно тук. Някаква пелерина, дето и за парцали не става. Скъсана част от карта на някакъв град. Тийр, така пише в ъгъла. Три чорапа за кърпене. — Напъха пръст в дупката на една кадифена пантофка, която си нямаше другар, и я разклати. — От това нищо не може да се заключи.
— Амико също не е оставила нищо — каза глухо Елейн, разхвърляйки настрана някакви стари дрехи. — Може наистина да са просто дрипи. Чакай, тук има някаква книга. „Обичаи и церемонии в Тайренския двор“, Корицата е откъсната, но библиотекарките сигурно ще я поискат. — Библиотекарките непременно щяха да я поискат. Никой не изхвърляше книги, колкото и повредени да са.