— И да оставим Елейн да пази сама и двете ни? След като Черната Аджа може би знае за нас?
— Мога да се справя — отвърна уверено Елейн. — Или пък аз да дойда с теб, а Нинив да остане да пази. Тя е най-силната от нас, когато се ядоса, и ако има нужда от пазачка, можеш да си сигурна, че тя е най-подходящата.
Егвийн поклати глава.
— Ами ако не подейства за двете? Ако изобщо не подейства, щом се опитаме да го използваме и двете? Няма и да го разберем, преди да се събудим, и така ще изгубим цяла нощ. Не можем да си позволим да загубим и една нощ, ако искаме да наваксаме изоставането. Вече сме доста назад. — Основанията й бяха сериозни и тя беше убедена в тях, но имаше и още едно, по-близко на сърцето й. — Освен това бих искала и двете да ме пазите, в случай че…
Не й се искаше да го изрече. В случай че някой влезеше, докато тя спи. Сиви. Черната Аджа. Каквото и да е от онези неща, които бяха превърнали Бялата кула от сигурно място в тъмен лес, осеян с вълчи ями и примки. Нещо, което би се опитало да нахълта, докато тя лежи безпомощна. Лицата им показваха разбиране.
Егвийн се изтегна на леглото и пъхна пълната с гъши пух възглавница под главата си, а Елейн премести по един стол от двете страни на леглото. Нинив загаси свещите една по една и после, в тъмното, приседна на един от столовете. Елейн зае другия.
Егвийн затвори очи и се опита да мисли за приспиващи неща, но не можеше да се отърве от мисълта за пръстена, лежащ между гърдите й. Осъзнаваше присъствието му много по-силно от горчивината н болката, която изпитваше всеки път, когато напуснеше кабинета на Шериам. Пръстенът сега като че ли тежеше като тухла и всякакви мисли за дома, за кротки вирчета из Водния лес, се разпадаха, щом се сетеше за него. И за Тел-айеран-риод. Невидимия свят. Светът на сънищата. Чакащ я отвъд границата на съня.
Нинив затананика тихо. Егвийн разпозна една безименна песничка без думи, с която майка й я приспиваше като малка. Когато лежеше в леглото си, в детската си стаичка, с пухкава възглавничка под главата, завита с топлите одеяла, и смесения аромат на розово масло и печен хляб, лъхащ от майка й, и… „Ранд, добре ли си? Перин? Коя беше тя?“ Сънят дойде.
Стоеше сред ниски хълмчета, обрасли с полски цветя и осеяни с малки горички разлистени дръвчета. Пеперуди прехвърчаха над цветята, крилцата им проблясваха в жълто, синьо и зелено, а някъде наблизо пееха чучулиги. Пухкави бели облаци се рееха в мекосиньото небе и лекият повей крепеше деликатното равновесие между хладина и топлина, доловимо само в няколко по-особени дни на пролетта. Денят беше твърде съвършен, за да е нещо друго освен сън.
Тя погледна дрехата си и се засмя зарадвана. Коприна с любимия й оттенък на небесносиньо, прошарено с бяло по полата — намръщи се за миг и бялото стана зелено — и обшита с малки перли по ръкавите и пазвата. Протегна едното си стъпало, колкото да погледне носа на кадифената си пантофка. Единствената несъответна на облеклото й нотка беше странно усуканият пръстен от многоцветен камък, висящ на шията й.
Тя стисна пръстена в шепа и ахна. Беше лек като перце. Беше сигурна, че ако го подхвърли, ще се понесе из въздуха като семе на глухарче. Странно, но повече не се боеше от него. Само го пъхна в пазвата на роклята си, за да не й пречи.
— Значи това е Тел-айеран-риод на Верин — промълви тя. — Светът на сънищата на Корианин Недеал. Не ми изглежда никак опасен. — Но Верин й беше казала, че е. Черна Аджа или не, Егвийн не виждаше как една Айез Седай би могла да я излъже направо. „Може да е сбъркала.“ Но не вярваше Верин да е сгрешила.
Само за да провери дали би могла, тя се разтвори за Единствената сила. Сайдар я изпълни. Имаше го, дори и тук. Тя привлече потока лекичко, нежно, пренасочи го по посока на лекия повей и пеперудите се завъртяха в пърхащи цветни спирали, в сплетени едни в други кръгове.
Пусна го рязко. Пеперудите се укротиха, незабелязали краткото си преживяване. Мърдраалите и други твари на Сянката можеха да забележат преливането. Огледа се, но не можеше да си представи подобни същества да се появят на такова място. Но само защото не можеше да си го представи не означаваше, че ги няма. А и Черната Аджа притежаваха всички онези тер-ангреали, проучени от Корианин Недеал. Всичко това болезнено й напомни за какво е тук.
— Поне знам, че мога да преливам — промърмори тя. — Ако стоя тук на едно място, нищо няма да разбера. Може би ако поогледам наоколо… — Направи една стъпка…
… и се озова в усоен, тъмен коридор на някакъв хан. Самата тя бе дъщеря на ханджия; беше сигурна, че е хан. Нямаше никакъв звук и всички врати по коридора бяха плътно затворени. И докато се чудеше какво ли има зад простата дървена врата пред нея, тя тихо се отвори.