Стаята се оказа гола, през отворените прозорци духаше студен вятър, разбъркващ стара пепел в огнището. На пода лежеше голямо куче, покрило очи с косматата си опашка, точно между вратата и една дебела колона от грубо изсечен черен камък, стърчаща по средата на помещението. Едър къдрокос младеж седеше облегнат на колоната, облечен само по долни дрехи, и главата му се полюшваше, като че ли спеше. Масивна черна верига обикаляше колоната и стягаше гърдите му и извитите му ръце. Спящ или не, но тежките му мускули се напъваха, за да държат здраво тази верига, за да се държи сам привързан към колоната.
— Перин? — промълви тя изумена и пристъпи навътре. — Перин, какво става с теб? Перин?
Кучето се изпъна и се изправи.
Не беше куче, а вълк, с козина на черни и сиви петна, присвил бърни и оголил блестящи зъби. Жълтите му очи я гледаха, сякаш бяха видели мишка. Мишка, която вълкът се канеше да изяде.
Егвийн бързо отстъпи в коридора.
— Перин! Събуди се! Тук има вълк! — Верин й беше казала, че каквото става тук, е истинско, и бе показала един белег, за да й докаже. Вълчите зъби й се сториха големи като ножове. — Перин, събуди се! Кажи му, че съм ти приятелка! — Тя прегърна сайдар. Вълкът пристъпи към нея.
Главата на Перин се вдигна; очите му сънено се отвориха. Две жълти очи я изгледаха. Вълкът настръхна.
— Скокливец! — извика Перин. — Не! Егвийн! Вратата се затръшна пред нея, обгърна я пълен мрак.
Не виждаше, но усети избилата на челото й пот. Не от жега. „Светлина небесна, къде съм? Не ми харесва това място. Искам да се събудя!“
Нещо изцвъртя в нозете й и тя подскочи. Щурец. Жабок изквака басово някъде из тъмницата и мигом му отвърна жабешки хор. Очите й постепенно привикнаха и смътно различиха някакви дървета. Облаци скриваха звездите, а луната се провиждаше като тресчица.
Вдясно сред дърветата се мяркаше друга светлинка, примигваща. Бивачен огън.
Разсъди за миг преди да тръгне натам. Само желанието да се събуди се бе оказало недостатъчно, за да я изведе от Тел-айеран-риод, а тя все още не беше се натъкнала на нещо полезно, А й не беше пострадала по никой начин. „Засега“ — помисли си и потръпна. Но нямаше никаква представа кой — или какво — е там, до лагерния огън. „Може да е мърдраал. Освен това не съм облечена за тичане през гората.“ Тъкмо последната мисъл я направи по-решителна и тя сама се похвали че разбира, когато се държи глупаво.
Пое си дълбоко дъх, вдигна полите на копринената си рокля и запристъпва. Може и да не беше така опитна като Нинив в горския лов, но поне й стигаше умът да внимава да не настъпи някоя суха клонка. Най-сетне надникна предпазливо иззад ствола на един стар дъб.
Единственото същество до огъня беше един висок младеж — седеше и се взираше в пламъците. Ранд. А пламъците не бяха от дърва. От нищо не бяха, доколкото можеше да види. Огънят танцуваше над голо парче земя.
Ранд вдигна глава и тя се изненада, като видя, че пуши лула — тънка струйка дим се виеше над чашката й. Изглеждаше уморен, смъртно уморен.
— Кой е там? — извика той силно, — Толкова сухи листа настъпи, че и мъртвец ще събудиш, така че по-добре се покажи.
Егвийн стисна устни, но пристъпи напред. „Не настъпих!“
— Аз съм, Ранд. Не бой се. Това е сън. Трябва да съм в сънищата ти.
Той скочи така внезапно, че тя се закова на място. Изглеждаше някак си по-голям, отколкото го помнеше. И някак опасен. Не „някак“, а може би направо опасен. Синьо-сивите му очи сякаш пламтяха като замръзнал огън.
— Мислиш, че не знам, че е сън? — изръмжа той презрително. — Знам, но това прави нещата не по-малко истински. — Той се загледа в мрака, сякаш търсеше някого. — Колко още ще се опитваш? — извика той на нощта. — Колко лица ще ми изпращаш? Майка ми, баща ми, сега и нея! Хубави момиченца не ще ме съблазнят с целувка, дори и да я познавам! Отричам те, Баща на лъжите! Отричам те!
— Ранд — промълви тя колебливо. — Аз съм Егвийн. Егвийн.
В ръката му изведнъж се появи меч, изникнал направо от нищото. Острието му бе изковано от единичен пламък, леко закривен и с впечатана в него чапла.
— Майка ми даде меденка — заговори той твърдо, — воняща на отрова. Баща ми носеше нож, за да го забие в ребрата ми. Тя… тя ми предложи целувки… и друго. — На лицето му изби пот; погледът му можеше да я изпепели. — Ти какво ми носиш?
— Ще ме изслушаш, Ранд ал-Тор, та ако ще да трябва да ти седна на гърба. — Тя привлече сайдар и насочи струите, за да накара въздуха да го задържи като в мрежа.