Мечът в ръцете му се развъртя и зарева като отворена пещ. Тя изпъшка и се олюля, сякаш я бе плеснало внезапно скъсало се въже.
Ранд се засмя.
— Уча се, нали разбираш. Когато подейства… — Направи гримаса и пристъпи към нея. — Мога да изтрая всеки лик, но не и този. Не и нейния лик, огън да те гори! — Мечът се понесе напред.
Егвийн побягна.
Не разбра какво направи, нито как, но отново се озова сред ниските хълмчета под слънчевото небе, с пеещите чучулиги а танцуващите пеперуди. Пое си дълбок, тръпнещ дъх.
„Научих… какво? Че Тъмния продължава да преследва Ранд? Това го знаех и отпреди. Че Тъмния иска да го убие? Това е по-различно. Освен ако вече не е полудял и не знае какво говори. Светлина, защо не мога да му помогна? О, Светлина, Ранд!“
Отново си пое дъх, за да се успокои.
— Единственият начин да му се помогне е да бъде опитомен — промърмори тя. — Или да стиснеш зъби и да го убиеш. — Стомахът й се сгърчи и се стегна на възел. Никога няма да го направя! Никога!
На близката къпина беше кацнала червеношийка и килнала главичка, я гледаше с любопитство. Тя се обърна към птицата:
— Е, едва ли ще помогна с нещо, ако си стоя така и си приказвам сама. Или си бъбря с тебе, нали?
Пристъпи към храста и птицата литна.
Егвийн спря и извади каменния пръстен на връвта му от пазвата си. Защо нищо не се променяше? Всичко до този момент се променяше така бързо, че тя едва успяваше да си поеме дъх. Защо не и сега? Освен ако точно тук не се криеше някакъв отговор? Огледа се несигурно. Дивите цветя й се подиграваха, песента на чучулигите й се надсмиваше. Това място твърде много приличаше на сътворено от самата нея.
Изпълнена с решимост, тя стисна здраво тер-ангреала и каза:
— Отведи ме там, където трябва да ида. — Затвори очи и се съсредоточи върху пръстена. Беше от камък, в края на краищата. Земята трябваше да й даде възможност да го усети. — Хайде. Заведи ме където трябва да бъда. — Отново прегърна сайдар, усети струйка от Единствената сила, процеждаща се в пръстена. Знаеше, че не е нужно да прелива от Силата към него, за да заработи, и не искаше да му направи нищо. Само да му прелее мъничко повече Сила, която да използва. — Отведи ме където мога да намеря отговор. Трябва да разбера какво иска Черната Аджа. Заведи ме при отговора.
— Е, най-сетне намери пътя, детето ми. Всички отговори са тук.
Очите на Егвийн рязко се отвориха. Стоеше сред просторна зала, чийто огромен сводест таван се поддържаше от гора колони от червен мрамор. А в центъра, във въздуха висеше меч от кристал и бавно се завърташе, мятайки блясък и искри. Не беше сигурна, но си помисли, че това може да е същият меч, към който посягаше Ранд в онзи сън. Другия сън. Но това тук изглеждаше толкова истинско, че трябваше да си напомни, че е сън.
Сред сенките между колоните пристъпи някаква прегърбена старица, подпираше се на тояга. „Грозна“ не беше достатъчна дума, за да я опише. Имаше костелива, остра брадичка и още по-костелив, по-остър нос, а косматите бенки по лицето й сякаш бяха повече от самото лице.
— Коя си ти? — попита Егвийн. Единствените които бе видяла досега в Тел-айеран-риод, бяха хора, които познаваше, а не мислеше, че може да е забравила тази бедна стара жена.
— Просто бедната стара Силви, милейди — изкряка старицата. И в същото време се изгърби, което можеше да мине за учтив поклон или проява на раболепие. — Познавате добре бедната стара Силви, милейди. Служих вярно на семейството ви през всичките тези години. Да не би старото ми сбръчкано лице да ви плаши? Недейте, милейди. Хубаво или грозно, на мен си ми върши добра работа, когато потрябва.
— Разбира се, че върши — каза Егвийн. — Лицето ви е силно. И добро. — Надяваше се, че жената й е повярвала. Която и да беше тази Силви, изглежда, че я познаваше. Може би знаеше и някои отговори. — Силви, ти спомена нещо за намиране на отговори тук.
— О, вие дойдохте на най-подходящото място за отговори, милейди. Сърцето на Камъка е пълно с отговори. И с тайни. Върховните лордове никак няма да останат доволни, ако ви видят тук, милейди. О, не. Никой освен Върховните лордове, не влиза тук:. И слуги, разбира се. — Тя се изсмя, някак лукаво и пискливо. — Върховните лордове нито метат, нито трият подове. Но кой ти забелязва слугата?
— Какви тайни?
Но Силви закуцука към кристалния меч.
— Коварства — рече старицата по-скоро на себе си. — Всички се правят, че служат на Великия властелин, а непрекъснато заговорничат и кроят как да си възвърнат загубеното. Всеки си въобразява, че е единственият, който крои заговор. Ишамаел е глупак!
— Какво? — извика рязко Егвийн. — Какво каза за Ишамаел? Старицата се извърна й я дари с крива угодническа усмивка.