— Само нещо, което казват бедните хорица, милейди. Обръща силата на Отстъпниците, като ги наречеш, глупаци. Кара те да се почувстваш добре и безопасно. Дори Сянката не може да понесе, когато я наречеш глупак. Опитайте, милейди. Кажете: „Баал-замон е глупак!“
Егвийн почти се усмихна.
— Баал-замон е глупак! Права си, Силви. — Наистина се почувства добре, присмивайки се на Тъмния. Старата жена се изкиска. Мечът се въртеше точно зад рамото й. — Силви, какво е това?
— Каландор, милейди. Знаете го, нали? Мечът недосегаем. — Тя внезапно замахна с тоягата зад себе си; на една стъпка от меча тоягата се спря с тъпо „хрясс“ и отскочи. Силви се ухили още повече. — „Мечът, който не е меч“, макар че твърде малко са тези, които знаят какво е. Но никой не може да го докосне, освен един. Един ден Прероденият Дракон ще държи Каландор и с това ще докаже на света, че е Драконът. Първото доказателство, всеки случай, Луз Терин се връща, за да го види целият свят и да легне ничком пред него. Ах, колко не им харесва на Върховните лордове да го държат тук. Нали не щат да имат нищо общо със Силата. Биха се отървали от това нещо, стига да можеха, Да, стига да можеха. Предполагам, че други пък биха го взели, ако можеха. Какво ли не би дал някой от Отстъпниците, за да държи Каландор!
Егвийн се взря в искрящия меч. Ако Пророчествата за Дракона се окажеха верни, ако Ранд се окажеше Драконът, както твърдеше Моарейн, един ден той щеше да го владее, въпреки че от останалото, което знаеше от Пророчествата за Каландор, тя не можеше да проумее как ще стане това. „Но ако съществува начин да се вземе, може би Черната Аджа знае как. Ако те го знаят, аз мога да го разбера.“
Тя предпазливо посегна със Силата, опипвайки това, което задържаше или засланяше меча. Потокът докосна… нещо… и спря. Егвийн успя да долови кои от Петте сили бяха приложени тук. Въздух и Огън, и Дух. Успя дори да проследи сложния вътък, затъкан от сайдар, стегнат с якост, която я порази. В този вътък се долавяха празноти, цепнатинки, през които потокът, пратен от нея, би трябвало да може да проникне. Но щом се опита, все едно че се натъкна на каменна стена. Досети се мигом през какво се опитва да проникне и се отказа. Половината от стената беше изтъкана от сайдар, а другата половина, онази, която не можеше нито да усети, нито да докосне, бе заплетена от сайдин. Всъщност не беше така просто — стената изглеждаше като едно цяло, — но беше почти така. „Една каменна стена ще спре сляпа жена толкова сигурно, колкото и зряща.“
В далечината отекнаха стъпки. Ботуши.
Егвийн не можеше да разбере колко души бяха, нито от коя посока идат, но Силви се сепна и измърмори:
— Пак идва да го погледне, Заспал или буден, иска… — Изглежда, се сети за Егвийн и се обърна към нея с тревожна усмивка. — Трябва да си идете веднага, милейди, Той не бива да ви заварва тук, нито дори да разбере, че сте били тук.
Егвийн заотстъпва между колоните, а Силви я последва, като махаше с тоягата, все едно че гони кокошки.
— Тръгвам си, Силви. Само трябва да си спомня пътя. — Егвийн опипа каменния пръстен. — Върни ме при хълмовете. — Нищо не се случи. Тя преля тънка струйка към пръстена. — Върни ме при хълмовете. — Колоните от червен мрамор продължаваха да я обкръжават. Стъпките от ботуши отекваха все по-силно, все по-близо.
— Не знаеш пътя назад — изрече хрипливо Силви и продължи почти шепнешком, усмихвайки се угоднически и насмешливо, като стара слугиня, която знае, че може да си позволи волност. ~ О, милейди, това е много опасно място да дойде човек, ако не знае пътя назад. Хайде, нека бедната стара Силви да ви изведе. Бедната стара Силви ще ви натика здрава и читава в леглото, милейди. — Тя обгърна с двете си костеливи ръце Егвийн и я забута по-надалече от меча, Не че Егвийн имаше нужда да я подканят. Ботушите бяха спрели да крачат. Той — който и да беше — сигурно беше зяпнал Каландор.
— Ти само ми покажи пътя — прошепна Егвийн. — Или ми го кажи. Няма нужда да ме буташ. — Пръстите на старицата се бяха сгърчили около каменния пръстен. — Не го докосвай, Силви!
— Марш в леглото! Болката взриви всичко.
С пронизващ писък Егвийн седна в тъмнината. Лицето й бе плувнало в пот. Нямаше представа къде е, нито я интересуваше.
— О, Светлина! — простена тя. — Колко боли! О, Светлина, много боли! — Опипа се, сигурна, че кожата й е насечена или подута от бой, за да я пари така, но не намери никакъв белег.
— Ние сме тук — изплува гласът на Нинив от мрака. — Тук сме, Егвийн.
Егвийн се хвърли към гласа и обгърна с ръце врата на Нинив с искрено облекчение.
— О, Светлина, върнах се! Майчице Светлина, върнах се!