— Искам да отнесеш едно мое писмо — каза Елейн преди Нинив да си отвори устата. — До майка ми в Кемлин. — Тя се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки. — Ще ти бъда толкова благодарна, Мат! — Утринната светлина през прозорците сякаш грееше в косата и.
„Чудно, дали обича да танцува.“ Той начаса пропъди тази мисъл от главата си.
— Не ми се струва чак толкова трудно, но пътят е дълъг. Какво ще получа срещу това? — Ако можеше да се съди по израза й, трапчинките й едва ли я бяха проваляли често.
Тя се изправи гордо. Само дето тронът не се появи зад нея.
— Ти не си ли верен поданик на Андор? Не желаеш ли да служиш на Лъвския трон и на своята щерка-наследница?
Мат се изкикоти.
— Казах ви, че и това няма да подейства — обади се Егвийн. — Не и на него.
Устните на Елейн се изкривиха кисело.
— Мислех, че си струва да опитам. Винаги действа на гвардейците в Кемлин. Ти каза, че ако се усмихна… — Млъкна и извърна очи: явно не желаеше да го гледа повече.
„Какво си им казала, Егвийн? — помисли си той ядосано. — Че съм пълен глупак пред всяко момиче, което ми се усмихне?“ Външно обаче остана спокоен и запази ухилената си физиономия.
— Бих предпочела да не се молим повече — каза Егвийн, — но ти на никого не правиш услуги, нали, Мат? Въобще направил ли си някога нещо, без да те придумат, да те изкусят или да те заплашат?
Той само й се усмихна.
— Готов съм да танцувам и с двете ви, Егвийн, но по поръчки не припкам. — За миг му се стори, че се кани да му се изплези.
— Ако не възразявате, да се върнем на това, което мислехме отначало — каза Нинив някак прекалено спокойно. Другите две кимнаха и тя се обърна към него. За първи път, откакто бяха влезли, му заприлича на Премъдрата отпреди, с онзи неин поглед, който може да те закове на място, и плитката, готова да изплющи като котешка опашка.
— Ти си по-груб, отколкото те помня, Матрим Каутон. Боледуването ти трая дълго — и Егвийн, Елейн и аз се грижехме за теб като за бебенце в пеленки, а ето че почти си забравил. Въпреки това съм склонна да допусна, че у теб е останала поне капчица благодарност. Ти говореше как искаш да видиш света, да видиш големи градове. Е, има ли по-хубав град от Кемлин? Сега можеш и да направиш каквото мечтаеш, и да покажеш благодарността си и в същото време да помогнеш на някого. — Тя извади сгънат пергамент от наметалото си и го постави на масата. Беше подпечатан с лилия върху златистожълт восък. — Не би могъл и да искаш нещо повече от това.
Той изгледа свитъка. Смътно си спомняше как бяха минали с Ранд през Кемлин. Досрамя го да ги прекъсне точно сега, но реши, че ще е най-добре. „Щом ти харесва джигата, рано или късно ще платиш на гусларя.“ А както го поднасяше Нинив сега, колкото повече отлагаше плащането, по-лошо щеше да стане.
— Нинив, не мога.
— Какво искаш да ми кажеш с това „не мога“? Ти мъж ли си, или муха, лепнала се на стената? Получаваш шанс да направиш услуга на самата щерка-наследница на Андор, да видиш Кемлин и да се срещнеш най-вероятно с кралица Мургейз, и не можеш? Недей да ми се плъзгаш като мас на тепсия, Матрим Каутон! Или сърцето ти така се е променило, че ти харесва всичко, което виждаш наоколо? — Тя замахна с лявата си ръка и го чукна по носа с пръстена си.
— Моля те, Мат! — промълви Елейн, а Егвийн го изгледа така, сякаш му бяха пораснали рога като на тролок.
Той се завъртя на стола.
— Не че не искам. Просто не мога! Амирлин е направила така, че да не мога да се измъкна от този прок… от този остров. Ако оправите това, със зъби ще занеса писмото ти, Елейн.
Трите се спогледаха. Понякога Мат се беше чудил дали жените не могат да си докосват умовете. Защото, изглежда, определено можеха да четат неговия, и то когато най-малко го желаеше. Но този път, каквото и да бяха решили безмълвно помежду си, не бяха прочели неговите мисли.
— Обясни — подкани го учтиво Нинив. — Защо Амирлин иска да те задържи тук?
Той сви рамене, погледна я право в очите и я дари с възможно най-печалната си усмивка.
— Защото бях болен. И защото болестта ми продължи много дълго. Каза, че няма да позволи да напусна преди да е сигурна, че няма да отида някъде и да умра. Не че ще стане, разбира се. Да умра, искам да кажа.
Нинив се намръщи, подръпна плитката си и внезапно хвана главата му между двете си длани. През тялото му премина тръпка хлад. „Светлина небесна. Силата!“ Преди мисълта да заглъхне, тя вече го беше пуснала.