Ако се съдеше по погледите на някои от мъжете, трябваше да се радва, че прибра заровете си в кесията. Същите погледи го подканиха да се разкара. Мат с изненада установи, че вече е натрупал в кесията си трийсет сребърника, но пък не беше спечелил от никого поотделно толкова, че всички да не се зарадват, щом го видяха да си тръгва.
С изключение на един мургав къдрокос моряк — от Морския народ, беше подхвърлил някой, въпреки че Мат се зачуди какво търси човек от Атаан Миере толкова далече от морето — който го последва по смрачената улица: настояваше Мат да му дадял възможност да си възвърне отчасти загубите. Мат искаше да стигне до доковете и да отплува — тридесет сребърника му бяха повече от достатъчно, — но морякът продължи да спори с него, а той беше изгубил едва половин час, така че се предаде и двамата с човека влязоха в първата срещната пивница.
Мат спечели и сякаш го обзе треска. Печелеше всяко хвърляне. От пивница на пивница, през които минаваше, без да се задържа достатъчно, че да ядоса някого с размера на печалбата. И продължаваше да печели всяко хвърляне. Обмени среброто за злато при един сараф. Играеше на корони, на петици и на „девиче падение“. Играеше игри с пет зара, с четири, с три, дори и с два. Играеше на игри, които не беше играл преди да влезе в кръга или да седне на масата. И печелеше. По някое време през нощта мургавият моряк — Рааб, така се представи — започна да залита изтощен, но изпълнен с решимост — беше решил да залага на Мат. Мат се отби при друг сараф — или може би при двама; треската сякаш замъгли ума му, както бяха замъглени спомените му за миналото; включваше се в нови и нови игри. И печелеше.
По този начин се озова, вече не знаеше след колко часа, в някаква пивница, задимена от табак — „Въжето на Тремалкинг“, май така се казваше — зяпнал в петте зара, всеки от които показваше дълбоко врязаната корона. Повечето клиенти тук сякаш повече се интересуваха от пиенето, а тракането на зарове и виковете на играчите в другия ъгъл се заглушаваха от пеещата жена на фона на мелодията на ксилофон.
Певицата нарече песента си „Какво ми каза той“. Мат помнеше мелодията като „Ще танцуваш ли с мен“, с различни думи, но в момента единственото, за което можеше да мисли, бяха заровете.
— Пак крал — промърмори един от мъжете, приклекнал до Мат. За пети път поред Мат беше хвърлил крал.
Беше спечелил залог от една жълтица, без изобщо да го интересува, че андорската жълтица тежи повече от монетата от Иллиан, но пусна заровете в кожената чаша, разклати я здраво и отново ги хвърли на пода. Пет корони. „Светлина, не може да бъде! Никой не може да хвърли краля шест пъти подред. Никой.“
— Късметът на Тъмния — изръмжа друг мъж. Беше едър, с черна коса, прибрана на опашка с черна връзка, с яки рамене, белег на лицето и нос, който беше чупен неведнъж.
Преди да осъзнае какво прави, Мат сграбчи мъжагата за яката, вдигна го на крака и го блъсна в стената.
— Да не си посмял да казваш това! — озъби се той. — Да не си посмял повече да казваш това! — Мъжът примигна слисан; беше с цяла глава по-висок от Мат.
— Това е само поговорка бе — измърмори някой зад него. — Светлина небесна, само поговорка.
Мат пусна мъжа с белега и отстъпи.
— Не… не желая никой да казва такива неща за мен. Не съм Мраколюбец! „Огън да ме гори, не може да е късметът на Тъмния. Не и това! О, Светлина, нима тази проклета кама наистина ми е направила нещо?“
— Казал ли е някой, че си — промърмори мъжът със счупения нос. Изглежда, се съвземаше от изненадата и се мъчеше да реши дали да се ядоса.
Мат вдигна багажа и излезе от пивницата, оставяйки на пода спечелените монети. Не че се боеше от големия мъж. Беше забравил и за него, и за монетите. Искаше само да излезе навън, на чист въздух, и да помисли.
Облегна се на стената на пивницата близо до вратата и вдиша от нощната хладина. Тъмните улички покрай Южния пристан сега бяха празни. Музика и смях все още се лееха от хановете и кръчмите, но сред нощната тъма се мяркаха малко хора. Стиснал тоягата с две ръце, той подпря глава на юмруците си и се помъчи да обмисли загадката от всички страни.
Разбираше, че му върви. Доколкото си спомняше, винаги беше имал късмет. Но някак си спомените му от Емондово поле не показваха, че му е вървяло чак толкова преди да напусне селото. Определено се беше измъквал много пъти, но си спомняше също, че го бяха хващали в хитрини, за които е бил сигурен, че няма да се забележат. Майка му като че ли винаги се досещаше какво е намислил, а Нинив можеше да му разгадава кроежите, каквото и оправдание да си измислеше. Но късметът му не беше проработвал чак толкова, откакто бе напуснал Две реки. Късметът му се беше появил след като взе камата от Шадар Логот. Спомни си как беше играл веднъж на зарове у дома, с един мършав мъж с остър поглед, слуга на изкупчия на табак от Бейрлон. И как баща му след това го беше нашляпал, като разбра, че Мат дължи на човека един сребърник и четири петака.