— Но сега съм освободен от проклетата кама — изломоти той. — Тези проклети Айез Седай казаха, че са ме освободили. — Зачуди се колко ли е спечелил през тази нощ.
Когато зарови в джобовете на палтото си, установи, че са пълни с монети — крони и марки, както от сребро, така и от злато, които проблясваха лъскави на светлината, струяща от близките прозорци. Оказа се, че има и две препълнени кесии. Развърза връзките им и намери в тях още злато. И още, натъпкано в неговата си кесия на колана, между чашките със заровете, писмото на Елейн и документа на Амирлин. Имаше спомени как бе подхвърлял сребърници на младите прислужнички по пивниците, защото имат хубави усмивки, очи или глезени, и защото сребърниците му се струваха твърде дребни и не си струваше да ги пази.
„Не си струвало да ги пазя? Може би. Светлина, аз съм богат! Забогатях, проклет да съм! Сигурно Айез Седай са ми направили нещо. Нещо са ми направили, докато са ме Церили. Случайно ще да е. Сигурно е това. По-добре това, отколкото другото. Тия проклети Айез Седай трябва да са ми направили нещо.“
Някакъв едър мъж излезе от пивницата и вратата бързо се затвори след него, тъй че светлината не можа да очертае ясно лицето му.
Мат плътно опря гръб в стената, прибра кесиите и стисна здраво тоягата. Откъдето и да му беше дошъл късметът тази нощ, нямаше намерение да си даде всичкото злато на някакъв уличен разбойник.
Мъжът се извърна към него, присви очи и се сепна.
— Х-хладна нощ — провлече той пиянски. Залитна още към него и Мат забеляза, че не е як, а по-скоро дебел. — Аз трябва да… т-трябва да… — Олюлявайки се, дебелакът тръгна по улицата, като си говореше несвързано.
— Глупак! — измърмори Мат, без да е сигурен дали има предвид дебелия, или себе си. — Време е да намеря кораб да ме разкара оттук. — Изгледа с присвити очи тъмното небе, мъчейки се да прецени колко остава до изгрев слънце. Два, може би три часа още. — Време е. — Стомахът му изръмжа. Смътно си спомни, че беше ял в някои от хановете, но какво — не помнеше. Треската от заровете го беше стискала за гърлото. Плъзна ръка в кожената торба и намери вътре само трохи. — Крайно време е. Иначе ще се появи някоя от тях, ще ме стисне с пръсти и ще ме натика в кесията си. — Отлепи гръб от стената и се запъти към доковете, където трябваше да има кораби.
Отначало си помисли, че смътните звуци зад гърба му са само ек от собствените му ботуши, тропащи по облите камъни. Сетне осъзна, че някой го следва. При това крадешком. „Е — каза си, — това вече със сигурност са улични разбойници.“
Надигна тоягата и бързо размисли дали да не се обърне и да се разправи с тях. Но беше тъмно, можеше да се спъне по каменния паваж, а и нямаше представа колко души може да са. „Това, че се справи добре срещу Гавин и Галад, още не те прави герой от някаква приказка.“
Зави по една още по-тясна крива уличка, като се мъчеше да стъпва на пръсти и същевременно да се придвижва бързо. Тук всички прозорци бяха тъмни и повечето — със затворени кепенци. Стигна почти края на улицата, когато забеляза някакво помръдваме пред себе си: двама мъже надникнаха от ъглите, където уличката излизаше на друга. И в същото време чу бавни стъпки зад себе си, тихо стържене на кожени обувки върху камъка.
Мигновено се шмугна в един сенчест ъгъл между две сгради — реши, че това е най-доброто, което може да направи засега. Стисна нервно тоягата и зачака.
Оттам, откъдето беше дошъл, се появи мъж, който пристъпваше бавно, привел гръб, после още един. И двамата държаха ножове.
Мат се напрегна. Ако се приближаха само още няколко стъпки, без да го забележат, можеше да ги изненада. Дощя му се стомахът му да престане да се бунтува. Тези ножове бяха много по-къси от учебните мечове, но бяха все пак желязо, а не дърво.
Един от мъжете се озърна към другата страна на тясната улица, изправи се и викна:
— Откъм теб не е ли дошъл?
— Нищо не видях освен сенки. Дай да се откажем. Странни работи мърдат по улиците тая нощ.
Няма и на четири крачки от Мат двамата мъже се спогледаха, прибраха ножовете си в каниите и бързо се отдалечиха натам, откъдето бяха дошли.