Той си пое дъх. „Късмет. Огън да ме гори, ако това не беше по-голям късмет и от заровете.“
Не виждаше повече мъжете в края на улицата, но знаеше, че продължават да се спотайват някъде в пресечката. И че другите все още са зад него.
Едното от зданията, между които се беше присвил, беше високо само един етаж и покривът му изглеждаше съвсем плосък. Фриз от бял камък с гравирани големи лозови листа го свързваше със съседната сграда.
Той вдигна тоягата така, че краят й да опре в ръба на покрива, тласна я силно и тя изтрополи върху плочите горе. Без да се бави, за да разбере дали някой е чул, Мат се закатери по фриза — големите листа му осигуряваха дупки, в които да вкарва носовете на ботушите си. След секунди отново стисна тоягата и се запромъква по покрива, разчитайки пак на късмета си, че никой няма да чуе стъпките му.
Изкачи се още на три пъти, всеки път с един етаж по-високо. Тук духаше лек вятър, от чийто хлад космите на гърба му настръхнаха н пак му се стори, че някой го преследва. „Престани, глупако! Онези вече са на три улици оттук и сигурно дебнат някой друг нещастник с тлъста кесия, тежко му.“
Ботушите му се плъзгаха по плочите и той реши, че няма да е лошо отново да се смъкне на улицата. Предпазливо се приближи до ръба на покрива и надникна. Под него, почти на четиридесет стъпки, се простираше празна улица с три пивници и странноприемница, от чиито прозорци и врати се лееше светлина и музика. Но вдясно от него имаше някакъв каменен мост, който свързваше най-горния етаж на зданието, на което се намираше, с онова от другата страна.
Мостът изглеждаше ужасно тесен, опнал се в тъмнината недокоснат от светлините на пивниците, извит в дъга над паважа долу, но Мат метна тоягата и скочи след нея, без много да му мисли. Ботушите му тупнаха върху моста и той се изтъркули напред, както правеше като момче, когато паднеше от някое дърво.
Прозорецът в другия край на моста беше здраво затворен и тъмен. Едва ли онзи, който живееше зад него, много щеше да се зарадва да види появил се посред нощ странник. Виждаше много резба по камъните, но и да имаше места, където да се захване с пръсти, нощта ги скриваше. „Е, странник или не, влизам вътре.“
Извърна се от перилото и тутакси забеляза, че срещу него има човек. Мъж с кама в ръката.
Мат посегна към ръката тъкмо когато ножът замахна да се забие в гърлото му. Успя да стисне китката на непознатия, но тоягата се оплете в драката му и той падна по гръб на перилото, а мъжът се озова върху него. Увиснал наполовина над улицата. Мат веднага си даде сметка колко са високо. Ножът блестеше под смътната лунна светлина, острието приближаваше гърлото му. Китката на мъжа се изплъзваше, а другата ръка на Мат беше притисната между телата им. Само мигове бяха минали, откакто забеляза мъжа, и след още няколко мига щеше да умре с нож в гърлото. — Време е да хвърлим зара — каза той.
Стори му се, че другият се обърка за миг, но освен с, този миг Мат не разполагаше с нищо друго. Метна крака нагоре и двамата полетяха във въздуха.
В един разтегнал се цяла вечност миг му се стори, че е станал безтегловен. Въздухът изсвири в ушите му и разроши косата му. Стори му се, че другият мъж изкрещя. Сблъсъкът изкара всичкия въздух от дробовете му, сребристи снежинки замъглиха зрението му.
Когато успя да си поеме дъх — и зрението му се проясни, — осъзна, че лежи върху нападателя си и че падането му е било омекотено от тялото на непознатия. „Късмет“, прошепна Мат. Бавно се изправи, ругаейки тоягата, която го беше натъртила в ребрата.
Очакваше нападателят му да е мъртъв — малцина можеха да оцелеят, падайки от тридесет стъпки височина върху каменен паваж, с тежината на още един човек върху себе си — но не очакваше да види, че камата на непознатия се е забила до дръжката в собственото му гърло. Огледа го. Един толкова невзрачен човечец да се опита да го убие. Мат дори не би го забелязал в някое пълно с хора помещение.
— Лош късмет извади, приятел — изломоти той над трупа и потрепери.
Изведнъж всичко, което го беше сполетяло, нахлу в главата му. Разбойниците по криволичещата уличка. Катеренето по покривите. Този човечец. Падането. Очите му се вдигнаха към моста горе и тялото му се разтресе. „Сигурно съм се побъркал. Едно е някое дребно приключение, но за такова нещо и Рогош Орловото око не би мечтал.“
Сети се, че стои до мъртвец с кама в гърлото и че едва ли не чака някой да мине и да се развика, за да дойде стражата. Документът на Амирлин можеше и да не го измъкне от тях. Щеше отново да свърши сред стените на Бялата кула без тази скъпоценна бележка и вероятно без никога повече да види бял свят извън проклетата Кула.