Тъмната вода отдолу го притегляше, но само след миг той профуча над перилото и се изтъркули върху палубата. Чу зад себе си пъшкане и ругатни.
Том Мерилин, вкопчен в парапета, се прехвърли на палубата с още една ругатня.
— Изтървах си тоягата — измърмори той. — Ще ми трябва нова. — Разтри десния си крак, след което погледна надолу към разширяващата се водна ивица и потръпна. — Вече се къпах тази заран.
Голият кърмчия запремества опулените си очи от него към Мат и обратно, сякаш се чудеше дали ще може да се опази от тези двама луди.
Високият мъж изглеждаше почти толкова стъписан. Бледосините му очи се бяха изцъклили, устата му мърдаше беззвучно. Остро подрязаната му тъмна брада потреперваше от гняв, а тясното му лице се беше зачервило.
— Кълна се в Камъка! — изрева най-сетне той. — Нямам място на този съд и за една котка, а и да имах, не возя скитници, които ми скачат така на палубата. Санор! Ваза! Изхвърлете тези боклуци през борда!
Двама изключително едри мъже, боси и голи до кръста, оставиха въжетата, които навиваха, и зашляпаха по дъските към кърмата. Гребците продължаваха работата си, оттласквайки кораба напред е дългите весла.
Мат размаха документа на Амирлин пред брадатия мъж — капитанът, както предполагаше — с едната си ръка, а с другата измъкна от кесията си една златна крона. Подхвърли тежката монета на мъжа и му заговори бързо, без за спира да размахва хартията.
— За неудобството, което ви причинихме с качването си, капитане. Ще има още плата за пътуването. По задача от Бялата кула. Лична заповед на Амирлинския трон. Изрична заповед да тръгнем незабавно. До Арингил, в Андор. Спешно. Благословия на Бялата кула за този, който ни съдейства, проклятието на Кулата чака този, който ни попречи.
Уверил се, че човекът вече е видял печата с Пламъка на Тар Валон — и малко повече, надяваше се Мат — той сгъна хартията, прибра я и изгледа обезпокоен двамата едри мъжаги, които застанаха от двете страни на капитана. „Да ме изгори дано, мишците и на двамата са като на Перин!“. Съжали, че тоягата не е в ръцете му. Лежеше там, където беше паднала, доста далече на палубата. Помъчи се да си придаде самоувереност, като мъж, с когото е по-добре да си нямаш вземане-даване, човек, зад чийто гръб стои цялата мощ на Бялата кула. „Много далече зад гърба ми, надявам се.“
Капитанът изгледа Мат подозрително, и още по-подозрително Том с неговото веселчунско наметало, но даде знак на Санор и Ваза да останат на място.
— С Кулата не бих се скарал. Душата ми да изгори, докато търговията по реката ме кара от Тийр до този вертеп на… Твърде често идвам тук, че да се карам с… някого. — На лицето му се появи бегла усмивка. — Но пък казах самата истина. Кълна се в Камъка! Имам шест каюти за пътници и всички са пълни. Можете да спите на палубата и да се храните с екипажа за още една крона. За всеки.
— Това е тъпо! — сопна се Том. — Въобще не ме интересува какво е причинила войната надолу по реката, но това е пълна тъпотия! — Двамата едри моряци помръднаха косматите си стъпала.
— Това е цената — твърдо отвърна капитанът. — Не ща да се карам с никого, но бих предпочел да нямам работа с вас на борда на моя кораб. Да се забъркаш в такава работа е все едно да се съгласиш някой да ти плати, за да те наклепе с горещ катран. Или плащате цената, или хвърчите през борда, пък нека лично Амирлинския трон да ви суши после. А тази ще я задържа заради тревогите, които ми създадохте, благодаря. — И той пъхна златната крона, която му беше дал Мат, в джоба си.
— Колко искаш за една от каютите? — попита Мат. — Само за нас двамата. Можеш да преместиш този, който е в нея, при някой друг. — Не искаше да спи на открито в студената нощ. „А и ако не се наложиш над тип като този, ще ти отмъкне и гащите и ще ти каже, че ти е направил услуга.“ Стомахът му пак изкъркори. — И ще ядем от твоята храна, не с екипажа. При това много!
— Мат — каза Том, — не бях ли аз пияният тук? — Той се обърна към капитана и размаха широкото си наметало колкото можеше по-широко. — Както може би сте забелязали, капитане, аз съм веселчун. — Дори под открито небе гласът му сякаш отекна. — Срещу цената на нашето пътуване ще бъда повече от щастлив да забавлявам екипажа и вашите пътници…
— Моят екипаж е на борда да работи, веселчуне, не за забавления. — Капитанът поглади острата си брадичка; бледите му очи прецениха простото палто на Мат до последния меден петак. — Значи каюта искаш, а? — Той се изсмя басово. — И моето ядене? Ами добре, можете да получите моята каюта и яденето ми. Срещу пет златни крони за всеки от вас! Андорско тегло! — Тези бяха най-тежките. Той се разсмя така силно, че думите му излязоха на хрипове. От двете му страни Санор и Ваза се ухилиха до ушите. — За десет крони, ха-ха, можете да ми вземете каютата, ха-ха, и яденето ми, а аз, о-ох, ще се сместя при пътниците и, ох, не мога, ха-ха, ще ям с екипажа. Душата да ми изгори! В Камъка се кълна! За десет златни крони… — Смехът задави всичко останало.