Той все още се кикотеше, охкаше да си поеме дъх и триеше сълзи от очите си, докато Мат измъкваше едната от двете си кесии, но смехът секна в момента, в който Мат отброи пет крони в ръката му. Капитанът примигва невярващо. Двамата му снажни моряци се бяха изцъклили като набити на кол.
— Андорско тегло, викаш? — попита Мат. Трудно беше да се прецени без везни, но той добави още седем монети. Две наистина бяха андорски и той сметна, че останалите компенсират теглото. Добави и още две златни тайренски крони. — Тия са за онези, които ще изхвърлиш от каютата, за която са си платили. — Не вярваше, че пътниците ще видят и един медник от това, но понякога си струва да се правиш на щедър. — Те трябва да получат нещо за това, че се налага да се тъпчат с останалите. И няма нужда да се храниш с екипажа, капитане. Добре си дошъл да споделиш храната ни с Том в твоята каюта. — Том го беше зяпнал не по-малко слисан от останалите.
— Вие да не сте — зашепна дрезгаво брадатият, — да не сте случайно… някой предрешен млад лорд?
— Никакъв лорд не съм — засмя се Мат. Имаше защо да се смее. „Сивата чайка“ вече се бе отдалечила в тъмнината на изкуствения басейн, кеят се бе превърнал в тънка ивица светлина, опасваща тъмната му паст, и вече наближаваха вратите на шлюзовете, отвеждащи към реката. Веслата бързо ги водеха към този процеп, а мъжете вече развиваха въжетата по мачтите, подготвяйки се да опънат платната. За толкова злато в ръцете си капитанът бе готов да изхвърли през борда всекиго. — Ако нямаш нищо против, капитане, можем ли да си видим каютата? Твоята каюта, искам да кажа. Вече е късно, а на мен ми трябват поне няколко часа сън. — Стомахът му напомни за себе си. — И вечеря!
Щом корабът навлезе в черния отвор, брадатият мъж лично ги поведе по една стълба до къс, тесен коридор, обграден от врати. Докато капитанът разчистваше вещите си от каютата — тя минаваше по ширината на кърмата, като леглото и цялата останала мебелировка бяха вградени в стените с изключение на два стола и няколко сандъка — и се погрижи Мат и Том да се разположат удобно, Мат научи доста неща, като се започне с това, че човекът не смяташе да изхвърля пътници от каютите им. Твърде много ценеше парите им, ако не и самите тях, за да си го позволи. Капитанът щеше да заеме каютата на първия си помощник, този офицер щеше да легне в леглото на втория, и така надолу, докато се стигне до старшия на палубата, на когото се падаше да се свие на носа при моряците.
Мат не мислеше, че тази информация ще му бъде много полезна, но слушаше внимателно. Винаги е добре човек да знае не само накъде е тръгнал, но и с кого си има работа, иначе просто могат да ти отмъкнат дрехите и ботушите и да те оставят да си ходиш вкъщи гол и бос.
Капитанът се оказа тайренец, казваше се Хюан Малия, и заговори твърде словоохотливо, след като се бе спогодил добре с Мат и Том. Каза, че не бил с благородно потекло, о, не и той, но че не би се оставил някой да го взима за глупак. Младеж с толкова злато като Мат… но пък всички знаели, че никой крадец не може да се измъкне от Тар Валон с плячката си. Младеж, облечен като селянче, но с осанка и самочувствие на лорд, какъвто твърди, че не е… „Кълна се в Камъка, щом казвате, че не сте, няма да казвам, че сте.“ Малия намигна, изкикоти се и поглади брадичката си. Младеж, носещ документ с печата на Амирлинския трон и тръгнал за Андор. Не било никаква тайна, че кралица Мургейз е посетила Тар Валон, въпреки че, виж, причината била тайна. За Малия било ясно, че се гласяло нещо между Кемлин и Тар Валон. И че Мат и Том били пратеници — на Мургейз, смятал той ако се съдело по говора на Мач. С най-голяма радост щял да помогне с каквото може на такова велико дело, въпреки че не искал да си пъха носа където не му е работа.
Мат погледна стреснато Том, които прибираше калъфите на инструментите си под масата, вградена в една от стените. Помещението имаше две малки прозорчета от двете страни и две лампи, завинтени на стената.
— Това са глупости.
— Разбира се — отвърна Малия, измъкна някакви дрехи от скрина под леглото и се засмя. — Ама разбира се. — В килера в стената, изглежда, се пазеха картите на реката. — Нищо повече не казвам.