Малия потръпна.
— Ще пратя човек да ми вземе ковчежето с парите — рече той и вдървено се измъкна навън.
Мат погледна намръщено към затворената врата.
— Май това не биваше да го казвам.
— Не разбирам защо мислиш така — каза сухо Том. — Другия път се опитай да кажеш на лорд-капитан командира на Белите плащове да се ожени за Амирлинския трон. Веждите му провиснаха като гъсеници. — Върховният лорд Самон. Не бях чувал за никакъв Върховен лорд Самон.
Дойде ред на Мат да бъде сух.
— Е, дори и ти не можеш да знаеш всичко за всички крале, кралици и благородници по света, Том. Един-двама може би са ти се изплъзнали от вниманието.
— Знам имената на кралете и кралиците, момче, знам н имената на всички Върховни лордове на Тийр. Предполагам, че са издигнали някой Лорд на земята, но би трябвало да чуя, че предишният Върховен лорд е умрял… Ако се беше примирил капитанът да изгони двама нещастници от каютата им, вместо да вземаме неговата, сега всеки от нас щеше да си има легло, колкото и тясно и твърдо да е. А сега ще трябва да делим това на Малия. Надявам се, че не хъркаш, момче. Не понасям хъркането.
Мат стисна зъби. Доколкото си спомняше, Том хъркаше като трион, стържещ по дъбов чвор.
Дойде един от едрите мъже — Санор или Ваза; не си каза името — да издърпа окованото с желязо капитанско ковчеже изпод леглото. Не каза нито дума, само се поклони, навъси се, като разбра, че не го поглеждат, и излезе.
Мат вече започваше да мисли, че късметът, който го беше следвал през цялата нощ, най-после го е изоставил. Предстоеше му да се примири с хъркането на Том, а и честно казано, можеше да не се окаже най-големият късмет на този свят да скочиш точно на този кораб, размахвайки хартийка, подписана от Амирлинския трон и подпечатана с Пламъка на Тар Валон. Той импулсивно извади една от чашките си със зарове, отвори капачето и изсипа заровете на масата.
Вяха зарове с точки и от масата го зяпнаха пет единични точици. „Очите на Тъмния“, така се наричаше тази комбинация в някои игри. В тях това мятане беше губещо, но в други — печелещо. „Но каква игра играя аз?“ Той прибра заровете в чашката, разбърка я и пак ги хвърли. Пет точки. Ново хвърляне — и „Очите на Тъмния“ му намигнаха отново.
— Ако си използвал тия зарове, за да спечелиш всичкото това злато — промълви Том, — не е чудно, че трябваше да вземеш първия отплаващ кораб. — Беше се съблякъл по рила и тъкмо я сваляше презглава. Коленете му бяха чворести, а краката му бяха само жили и мускули, десният малко изкривен. — Момче, дори едно дванайсет-годишно девойче би ти прерязало гърлото, ако разбере, че използваш такива зарове срещу нея.
— Не е от заровете — измърмори Мат. — От късмета е. — „Айезседайски късмет? Или късметът на Тъмния?“ Той пусна заровете в чашата и я захлупи.
— Значи — каза Том, докато лягаше — няма да ми кажеш откъде е дошло всичкото това злато?
— Спечелих го. Снощи. С техните зарове.
— Аха. И предполагам също така, че няма да ми обясниш нищо за онази хартийка, която размахваш непрекъснато — видях печата, момче! — нито за всички онези приказки за задача на Бялата кула, нито защо пристанищният началник е получил описанието ти от Айез Седай.
— Нося писмо до Мургейз от Елейн, Том — каза Мат търпеливо. — Нинив ми даде бележката. Не знам откъде я има.
— Е, щом няма да ми кажеш, аз заспивам. Нали ще духнеш лампите? — Том се извърна на една страна и пъхна главата си под възглавницата.
Дори след като се съблече по долни дрехи и се пъхна под одеялата — след като духна лампите, — Мат не можа да заспи, макар Малия да се бе обзавел с хубав пухен дюшек. Беше прав за хъркането на Том, а и възглавницата не заглушаваше нищо. Все едно че Том режеше дърва с ръждив трион. А и не можеше да престане да мисли. Как наистина Нинив и Егвийн, пък и Елейн, бяха получили тази бележка от Амирлин? Трябваше да са се замесили лично с Амирлинския трон — в някакъв заговор в една от машинациите на Бялата кула — но в същото време като че ли и криеха нещо от Амирлин.
— „Моля те, отнеси това писмо на майка ми, Мат“ — промълви той тихо с тъничък, подигравателен гласец. — Глупак! Амирлин би изпратила Стражник с каквото и да е писмо от щерката-наследница до кралицата. Сляп глупак, искаше да избягаш от Кулата така отчаяно, че не го разбра, — Звучното хъркане на Том изтръби в съгласие.
Най-много от всичко обаче си мислеше за късмета и за уличните разбойници.