Почти не усети първото блъскане по кърмата. Не обърна внимание и на топуркането и боричкането на палубата горе, нито на тропота от ботуши. Самият съд издаваше достатъчно шумове, а горе сигурно имаше някой, който се грижеше корабът да излезе по течението на реката. Но прокрадващите се стъпки по коридора към каютата им се смесиха с мисълта му за разбойниците и ушите му щръкнаха.
Том сръга с лакът Том в ребрата.
— Събуди се. Том! Събуди се! Отвън в коридора има някой!
Надигна се от леглото, надявайки се, че подът няма да заскърца под краката му. Том изгрухтя, облиза устни и продължи да хърка.
Нямаше време да го буди. Стъпките вече бяха точно зад вратата. Мат грабна тоягата си, застана пред вратата и зачака.
Вратата се открехна бавно и на фона на смътната лунна светлина, процеждаща се през отвора на върха на стълбата, се очертаха силуетите на двама мъже с качулки, един зад друг. Светлината бе достатъчна, за да блеснат под нея голите им ножове. И двамата ахнаха — явно не бяха допускали, че ще се натъкнат на някой, който ги чака.
Мат заби тоягата си в първия мъж, точно където ребрата се съединяват. И сякаш чу гласа на баща си: „Това е убийствен удар, Мат. Никога не го използвай, освен когато е за живота ти.“ Но ножовете заплашваха живота му — нямаше място за безсмислено размахване на тоягата.
Човекът изпъшка и се сгърчи, а Мат пристъпи назад и повтори същия удар — този път в гърлото на втория. Чу се силно хрущене. Мъжът изтърва ножа си, стисна се за гърлото и се строполи върху приятеля си. От гърлата и на двамата излязоха смъртни хрипове.
Мат остана на място, зяпнал в тях. „Двама души. Не, огън да ме гори, трима! Не бях допускал, че някога ще нараня друго човешко същество, а ето че убих трима души само за една нощ. О. Светлина:“
Тишина изпълни мрачния коридор и слухът му долови топуркане на ботуши по палубата. Но нали всички хора от екипажа бяха бос и!
Мат смъкна наметалото от единия мъртвец и го метна на раменете си, скривайки белия лен на долната си риза. С боси крака пристъпи тихо по дъските и се изкачи по стълбата, след което едва-едва вдигна очи над ръба на отвора.
Бледата лунна светлина се отразяваше от опнатите платна, но нощта покриваше палубата със сенки и не се чуваше никакъв звук освен шуртенето на водата покрай бордовете. На палубата, изглежда, имаше само един мъж, на руля. Беше дръпнал качулката над главата си да се предпази от студа. Мъжът се размърда и ботушите му изскърцаха върху дъските.
Мат се качи на палубата, тихо се приближи до мъжа и промърмори с нисък, дрезгав шепот:
— Мъртъв е.
— Надявам се, не е изквичал, когато сте му прерязали гърлото.
— Тежкият басов глас бе познат — бе го чул в уличката в Тар Валон.
— Много неприятности ни създаде това момче. Чакай! Кой си ти?
Мат замахна с тоягата с все сила. Чу се звук като от диня, изтървана на пода.
Мъжът се срути върху кормилото, завъртя го, корабът се килна и Мат се олюля. С крайчеца на окото си мерна нечий силует, който се надигна от сенките до парапета, и проблясваме на нож, и разбра, че няма да успее да вдигне тоягата, преди ножът да се забие в него. Но внезапно проблесна и нещо друго, нещо профуча в мрака и в краката на Мат се срина още един мъртвец.
Изпод палубата се разнесоха гласове, корабът отново се люшна.
На отвора на стълбата стоеше Том.
— Късмет имаш, момче — каза той. — Късмет имаш, че спя леко.
— Луната освети дръжката на нож, забит в гърдите на втория мъж. Том изрита камата от протегнатата ръка на мъртвеца, наведе се да си прибере ножа и го отри от кръвта в наметалото на трупа. — Наистина си голям късметлия.
За перилото на кърмата беше вързано въже. Том се приближи до него. Мат го последва. Точно под тях се полюшваше една от малките лодки от Южния пристан. Фенерът й бе изгасен. В нея имаше още двама мъже.
— Великия властелин да ме вземе, това е той! — ахна единият. Другият се наведе и започна трескаво да развърза въжето.
— Искаш ли да убиеш и тия двамата? — попита гръмко Том и гласът му отекна като на представление.
— Не, Том — отвърна тихо Мат. — Не.
Мъжете в лодката сигурно чуха въпроса, но не и отговора, защото се отказаха от опита си да отвържат лодката и скочиха във водата.
— Глупаци — измърмори Том. — По-надолу реката малко се стеснява, но тук все още трябва да е широка поне половин миля. Изобщо няма да се оправят в тъмното.
— В името на Камъка! — отекна вик откъм отвора на стълбата. — Какво става тук? Долу има трупове! Защо Ваза е легнал на кормилото? Ще ни натика в някоя плитчина! — Гол, само по долни гащи, Малия се затича към кърмата, грубо отметна мъртвия от кормилото и дръпна дългия лост, за да изправи курса. — Това не е Ваза! Душата да ми изгори, кои са тия мъртъвци? На палубата се изкатериха и други — моряци и изплашени пътници, загърнати в наметала и одеяла.