Том плъзна ножа си под въжето и го сряза с един удар. Малката лодка изостана в тъмнината.
— Речни бандити, капитане — каза той. — Двамата с младия Мат спасихме вашия кораб от речни бандити. Ако не бяхме ние, можеха да срежат гърлата на всички. Може би ще премислите платата за нашето пътуване.
— Бандити! — възкликна Малия. — Такива има колкото щеш около Кайриен, но не бях чувал да са стигнали толкова далече на север. — Сгушените пътници започнаха да мърморят за бандити и как щели да им срежат гърлата.
Мат заслиза с препъване по стълбата, прекрачи двата трупа в коридора и затръшна вратата на капитанската каюта след себе си. И изведнъж целият се разтрепери и единственото, което можа да направи, бе да се срути на колене. „Светлина, в каква игра играя аз? Трябва да знам играта, ако искам да спечеля. О, Светлина, каква е играта?“
Ранд свиреше тихичко „Утринна роза“ на флейтата си и се взираше в огъня, на който се печеше заек, набучен на пръчка, забита косо над пламъците. Едва забелязваше миризмата на заека, макар в главата му смътно да се прокрадна мисълта, че в следващото селце или град трябва да си намери сол. „Утринна роза“ бе една от мелодиите, които беше свирил на онези сватби.
„Преди колко ли дни беше това? Дали наистина мина толкова време, или само си въобразявам? Всички жени от селото да решат да се омъжат наведнъж? Къде се е чуло и видяло такова нещо? Дали вече не полудявам?“
Пот бе избила на челото му, но той продължаваше да свири и да се взира в огъня. Моарейн му бе казала, че бил тавирен. Всички твърдяха, че бил тавирен. Може пък и наистина да беше. Такива хора… променяли… нещата около себе си. Но това беше твърде близо до нещо друго, за което не му се искаше да мисли.
„Казват също, че съм бил Преродения Дракон. Всички го казват. Живите го казват, мъртвите също, Това още не значи, че е вярно. Трябваше да ги оставя да ме провъзгласят. Дълг. Нямах избор, но това още не значи, че е вярно.“
Като че ли не можеше да спре да свири тази песен. Караше го да мисли за Егвийн. Някога беше смятал, че ще се ожени за Егвийн. Преди много време, така му се струваше сега. Това също си беше отишло. Но тя идваше в сънищата му. „Като че ли беше тя. Лицето и. Беше нейното лице.“
Само че такива лица, лица, които познаваше, имаше много. Трам, и майка му, и Мат, и Перин. И всички се опитваха да го убият. Всъщност това не бяха те, разбира се. Само техните лица върху твари на Сянката. Смяташе, че не бяха те. Твари на Сянката витаеха, изглежда, и в сънищата. Дали бяха само сънища? Някои от сънищата бяха истински, знаеше го. А други си бяха обикновени сънища, кошмари или надежди. Но как да ги отличи? Мин беше дошла в сънищата му една нощ… и се опита да забие нож в гърба му. Все още се изненадваше колко го бе заболяло от това. Бе останал безгрижен, беше я оставил да го приближи, без да се пази. Никога дотогава не беше изпитвал необходимост да се пази от Мин, въпреки нещата, които тя виждаше, когато го погледнеше. Да е с нея беше като балсам, поставен в раните му.
„А после тя се опита да ме убие!“ Флейтата запищя фалшиво, но пръстите му бързо върнаха тихата мелодия. „Не тя. Твар на Сянката с нейния лик. Мин е последната, която би ме наранила.“ Не разбираше защо мисли така, но беше сигурен.
Толкова много лица в сънищата му. Селийн беше дошла, студена, загадъчна и толкова красива, че устата му пресъхна, щом се сети за нея, как му предлагаше слава… толкова отдавна, струваше му се… но сега му беше казала, че трябва да вземе меча. И заедно с меча щяла да дойде и Селийн. Каландор. Това винаги се явяваше в сънищата му. Винаги. И изкривени лица. Ръце, блъскащи Егвийн и Нинив, и Елейн в клетки, заплитащи ги в мрежи, нараняващи ги. И защо да му е мъчно повече за Елейн, отколкото за другите две?
Зави му се свят. Главата го заболя почти колкото хълбока и пот се застича по челото му, но той продължи тихо да свири „Утринна роза“. Боеше се да заспи. Боеше се да заспи.
Глава 33
Без да слиза от коня, Перин огледа навъсено плоския камък, полускрит сред туфите трева край пътя. Утъпканият черен път, наричан вече Люгардския път, след като наближиха река Манедерендрелле и границата на Люгард, някога, в далечното минало, бил настлан с каменни плочи, така им бе казала Моарейн преди два дни, и късове от каменния паваж все още се показваха тук-там на повърхността. Върху този тук се виждаха странни следи.
Ако кучета можеха да оставят следи върху камък, щеше да се [???] че са стъпки от псета едра порода. Но не виждаше стъпки по голата земя наоколо, където мекият прах ще да ги съхрани, нито се долавяше миризма на кучешка Само някаква тънка следа от нещо изгоряло, почти като миризмата на сяра, оставена от фойерверки. Пред тях имаше градче, пътят прекосяваше реката; може би деца бяха идвали тук с фойерверки на Илюминаторите.