„Много е далече, за да стигнат деца чак дотук.“ Но беше ферми наоколо. Може да са били селски деца. „Каквото и да е, нищо общо с тези следи. Както конете не летят, така и кучетата не оставят отпечатъци върху камък. Много се уморих и не мога да мисля добре.“
Прозя се, смути Стъпко и пъстрият жребец се втурна в галон да настигне останалите. Откакто бяха напуснали Джарра, Моарейн ги караше да бързат и никой не чакаше никого. Наумеше ли си нещо. Айез Седай ставаше твърда като студено желязо. Лоиал се беше отказал да чете яздешком още преди шест дни, след като изведнъж се бе огледал и бе разбрал, че е изостанал с цяла миля, [???] ги бе Перин забави Стъпко до големия кон на огиера, зад бялата кобила на Моарейн, и отново се прозя. Лан беше някъде напред да разузнава. Слънцето вече клонеше към залез, но Стражникът бе казал, че преди да се стъмни ще стигнат градчето Ремен на брега на Манедерендрелле. Перин не беше сигурен дали му се ще да види това, което ги чака там. Нямаше представа какво може да е, но дните след напускането на Джарра го държаха нащрек.
— Не разбирам защо не можеш да спиш — каза му Лоиал. — Аз, когато тя ни разреши да спрем за през нощта, съм вече толкова уморен, че заспивам прав.
Перин само поклати глава. Нямаше как да обясни на Лоиал, че не смее да заспива дълбоко, че дори лекият му сън е изпълнен с тревожни сънища. Като онзи с Егвийн и Скокливец. „Е, не е чудно, че я сънувам. Светлина, чудно как ли е тя. Сега е в пълна безопасност в Кулата, учи се за Айез Седай. Верин ще се грижи за нея, както и за Мат.“ Не смяташе, че ще е нужно някой да се грижи за Нинив. Около Нинив според него по-скоро други хора имаха нужда от грижи.
Не искаше изобщо да мисли за Скокливец. Живите вълци успяваше да задържи извън ума си, макар йената на това да беше усещането, че нечия припряна ръка го е блъскала с ковашки чук по главата, но не искаше и да помисля, че в главата му може да се промъкне мъртъв вълк. Та дори това да беше Скокливец. Разтърси глава и насила отвори широко очи.
Освен сънищата имаше и други причини да не спи добре. Бяха намерили други знаци за преминаването на Ранд. Между Джарра и река Елдар самият Перин не можа да види такива, но преди да прекосят Елдар по един каменен мост, виещ се в дъга от единия висок петдесет стъпки стръмен бряг до другия, бяха минали през едно градче. Сидон, цялото в пепелища. Всички сгради. Само няколко каменни стени и комини стърчаха сред руините.
Опърпани и отчаяни хора от градчето им казаха, че някакъв фенер бил изтърван в една плевня, а после огънят сякаш подивял и всичко тръгнало на поразия. Половината ведра, които можели да се намерят, били пробити. Всяка горяща стена се срутвала навън — къщите сякаш се взривявали отвътре. Пламтящи греди от хана се били изтъркулили чак до главния кладенец на площада, така че никой не можел да черпи вода от него, та да потуши пламъците, а върху три други кладенеца се били срутили къщи. Дори вятърът като че ли се разбеснял, пръскайки пламъците във всички посоки.
Дори не беше нужно да питат Моарейн дали го е причинило присъствието на Ранд — хладното й лице говореше достатъчно красноречиво. Шарката се заформяше около Ранд и сляпата случайност се бе развихрила.
След Сидон бяха минали през четири по-малки селища и Стражникът твърдеше, че Ранд продължава да е пред тях. Сега Ранд се беше спешил и продължаваше така от доста време. Бяха намерили коня му след Джарра, мъртъв, разкъсан от вълци или подивели псета. Тогава Перин едва се въздържа да посегне, особено след като Моарейн бе вдигнала погледа си от коня, за да го изгледа намръщено. За щастие Лан намери следите от ботушите на Ранд недалече от мъртвия кон. На петата на левия ботуш имаше триъгълна вдлъбнатина от камък и това помагаше да различават следите му. Но на кон или пеша той продължаваше да е далече пред тях.
В четирите селища след Сидон най-възбуждащата гледка в живота па тамошните хора се оказа яздещият Лоиал, особено като разбираха, че е огиер, от плът и кръв. Бяха толкова слисани, че почти не забелязваха очите на Перин, а когато ги забелязваха… Какво пък, щом огиерите наистина ги има, тогава защо хората да нямат очи с какъвто си щат цвят?
Но след тях дойде едно селце, Вилар, където празнуваха. Изворът сред селската мера отново беше бликнал, след като цяла година бяха мъкнали вода от потока на цяла миля от селото, след всички напразни усилия да изкопаят кладенци и след като половината хора от селото се бяха изселили. В края на краищата Вилар нямаше да загине. Бързо последваха още три незасегнати села, само за един ден, до Самаха, в което градче всички кладенци предната нощ бяха пресъхнали и хората мърмореха, че това било работа на Тъмния; после дойде Талан, където всички стари разпри предната заран бяха избликнали на повърхността като препълнени помийни ями и едва след три убийства всички се бяха вразумили. И най-сетне Фиал, където реколтата тази пролет била най-бедна, откакто се помнели, но пък кметът, докато копаел нова леха зад къщата си, намерил прогнили кожени торби, пълни със злато, тъй че никой нямало да остане гладен. Никой във Фиал не познаваше тлъстите жълтици, с женски лик от едната страна и орел от другата. Моарейн каза, че били сечени в Манедерен.