Най-сетне докато една нощ седяха край огъня на малкия си бивак, Перин я запита за всичко това.
— След Джарра си мислех… Бяха толкова щастливи с техните сватби. Дори Белите плащове бяха станали за посмешище. Във Фиал всичко беше наред: Ранд едва ли е имал нещо общо с лошата им реколта — тя е пропаднала още преди появата му, а златото, разбира се, е нещо добро при техните нужди — но всичко останало… Онова опожарено градче, и пресъхналите кладенци, и… Това е зло, Моарейн. Не мога да повярвам, че Ранд е зло. Шарката може би се оформя около него, но как може Шарката да е нещо толкова зло? Това е безсмислено, а нещата трябва да имат смисъл. Ако наковеш сечиво, от което няма смисъл, това е похабен къс метал. Шарката не би могла да прави отпадъци.
Лан го изгледа накриво и се скри в тъмнината да обиколи бивака. Лоиал, който вече се беше изтегнал под одеялата си, надигна глава да чуе и ушите му щръкнаха като фунии.
Известно време Моарейн остана мълчалива, греейки ръце над огъня. После заговори, без да откъсва очи от пламъците.
— Създателят е добър, Перин. Бащата на лъжите е зъл. Шарка та на Века, самото Вековно везмо не са нито добро, нито лошо. Шарката е това, което е. Колелото на времето втъкава живота на всички нас и всички наши прояви в Шарката. Шарка само от един цвят не е никаква шарка. За Шарката на един Век доброто и злото са като основата и вътъка.
Сега, три дни след онази вечер, макар да яздеше под топлото следобедно слънце, Перин усети ледените тръпки, които го бяха пронизали, когато чу тези думи за първи път. Искаше му се да вярва, че Шарката е добро. Искаше му се да вярва, че когато хората вършат лоши неща, те тръгват срещу Шарката, развалят я. За него Шарката беше като фино и сложно изделие, направено от майстор ковач. Това, че то смесваше без грижа непречистено желязо и по-лоши неща с добра стомана, беше мисъл, която го пронизваше с хлад.
— Но мен ме е грижа — промърмори той. — О, Светлина, не мога да съм безразличен. — Моарейн го изгледа през рамо и той се умълча. Не беше сигурен за какво я беше грижа Айез Седай освен за Ранд.
Няколко минути по-късно напред се появи Лан и възви черния си боен кон до кобилата на Моарейн.
— Ремен се намира точно зад следващия хълм — съобщи той. — Както изглежда, през последните един-два дена са имали събития.
Ушите на Лоиал трепнаха.
— Ранд?
Стражникът поклати глава.
— Не знам. Вероятно Моарейн ще може да каже, като види. — Айез Седай го изгледа въпросително, после сръга бялата си кобила и се понесе по-бързо.
Изкачиха се на билото и ето че Ремен се просна под тях, току до самата река. Тук Манедерендрелле се уширяваше до половин миля и мост нямаше — реката се пресичаше със салове, тласкани с дълги пръти. В момента я прекосяваха три, други три стояха привързани край дълъг каменен кей заедно с половин дузина корабчета на речни търговци, някои с една мачта, други с две. Няколко големи каменни склада отделяха доковете от самото градче, чиито здания също бяха предимно каменни и покрити с керемиди с всякакъв цвят, от жълти до розови и пурпурни. Улиците се стичаха от всички посоки към един централен площад.
Моарейн придърпа качулката на пелерината си, за да прикрие лицето си, и се заспускаха към града.
Както обикновено, хората по улиците зазяпаха Лоиал, но този път Перин дочу шепот на благоговение: „огиер“. Лоиал седеше изправен в седлото си, ушите му бяха щръкнали и по широката му уста току се плъзваше усмивка. Явно се стараеше да не показва, че е доволен, но приличаше на котарак, който са почесали зад ушите.
За Перин Ремен изглеждаше най-обикновено градче — беше изпълнено с миризми, предизвикани от хора, и на хора и със силната миризма на реката, разбира се — и той се зачуди какво ли има предвид Лан. И изведнъж космите на врата му настръхнаха и той долови нещо… нередно. Още щом ноздрите му го доловиха и то изчезна, като конски косъм, паднал върху жарава, но той го запомни. Беше надушил същата миризма в Джарра и тя бе изчезнала по съшия начин. Не беше Изкривен, нито Нероден… „Тролок, огън да ме изгори дано, не Изкривен! Не Нероден! Мърдраал, Чезнещ, Получовек, всичко друго, но не и Нероден!“… Не беше тролок, нито Чезнещ, но въпреки това вонята беше също толкова остра, също толкова отвратителна. Но каквото и да беше оставило тази жилка из въздуха, диря не беше оставило, както изглежда.