Продължиха на конете до градския площад. Един от големите каменни блокове посред самия площад беше изкъртен, за да се вдигне бесилка. От пръстта се издигаше една-единствена дебела греда, поддържаща друга напречна, закрепена със скоби, от която висеше желязна клетка — дъното й бе на четири крачки от земята. Висок мъж, облечен в сиви и кафяви дрипи, седеше в клетката, присвил колене до брадичката си — място за друга поза нямаше. Три малки момчета го замерваха с камъни. Мъжът гледаше право напред и дори не мигна, когато един от камъните се промуши между пречките и го удари. Не една струйка кръв беше зацапала лицето му. Минувачите не обръщаха внимание на това, което вършеха децата, но всеки хвърляше поглед към клетката, къде одобрително, къде боязливо.
Моарейн изсумтя с отвращение.
— Има и още — каза Лан. — Хайде. Вече съм уредил стаи в един хан. Мисля, че ще ти се стори интересен.
Перин пак погледна затворения в клетката мъж. В този човек имаше нещо познато, но не можеше да го намести в паметта си.
— Не бива да правят това — изръмжа Лоиал. — Децата, искам да кажа. Възрастните трябва да ги спрат.
— Трябва — съгласи се умислено Перин. „Защо ми се струва познат?“
Табелата над вратата на хана, към който ги поведе Лан, гласеше „Крайпътна ковачница“, което Перин взе за добра поличба макар че не се виждаше нищо, свързано с ковашка работа, освен нарисувания на табелата мъж с кожена престилка и чук. Самият хан беше голямо триетажно здание с покрив от червени керемиди и иззидан от квадратни, излъскани блокове сив камък, с широки прозорци и врати с гравирани спирали, и изглеждаше процъфтяващ. Притичаха коняри да приберат конете и когато Лан им подхвърли няколко монети, се закланяха още по-усърдно.
Като влязоха, Перин зяпна всички. Мъже и жени по масите бяха облекли празничните си дрехи, както му се стори, с повече ширити по сюртуците, повече дантела по роклите, повече цветни панделки и шалове с ресни, отколкото беше виждал от много време. Само четирима мъже, седнали на една маса, бяха в прости палта и единствено те не вдигнаха в очакване глави, когато Перин и останалите влязоха, а продължиха да си говорят тихо. Той долови част от приказките им — за предимствата на пипера пред кожите като стока и какви грижи им създавала Салдеа с цените. Капитани на търговски кораби, реши той. Останалите, изглежда, бяха местно население. Дори прислушващите жени, изглежда, бяха облекли най-хубавите си дрехи — дългите им престилки покриваха извезани рокли с дантели на шията.
В кухнята кипеше труд — той веднага усети миризмата на овнешко, агнешко, пилешко и телешко, както и на някакви зеленчуци. И на дъхав хляб, който почти го накара да забрани за месото.
Посрещна ги самият ханджия. Беше дебел плешив мъж с грейнали кафяви очи и меко, розово лице, и непрекъснато се кланяше и потриваше длани. Ако не беше ги посрещнал, Перин така и нямаше да го вземе за собственика, защото вместо с очакваната престилка беше облечен в палто като всички останали, цялото с бели и зелени шевици върху дебелия син вълнен плат.
„Защо всички са се облекли като за празник?“ — зачуди се Перин.
— А, господин Андра — заговори ханджията, обръщайки се към Лан. — И един огиер, точно както казахте. Не че съм се съмнявал, разбира се. Не и след всичко, което се случи тъдява, и след вашите думи, господине. Защо не и огиер? Ах, приятелю огиер, да имам такъв гост като вас ми доставя по-голямо удоволствие, отколкото можете да си представите, За капак на всичко, което става тук, това е чудесно. Ах, госпожо… — Очите му попиха тъмносинята коприна на роклята на Моарейн и фината вълна на пелерината й, напрашена от пътуването, но все така изящна. — Простете ми, лейди, моля ви.
— Той се изви в поклон като конска подкова. — Господин Андра не ми изясни добре сана ви, лейди. Моите най-дълбоки уважения. Вие, разбира се, сте дори още по-добре дошла тук от приятеля огиер, лейди. Моля ви не се обиждайте на простия ми език, Гайнор Фурлан ми викат, лейди.