— Не се обиждам. — Моарейн прие спокойно титлата, с която я удостои Фурлан. Не за първи път Айез Седай се представяше под друго име или се правеше на нещо друго. И не за първи път Перин чуваше Дан да се представя като Андра. Качулката продължаваше да крие гладките айезседайски черти на Моарейн и тя придържаше загърнатата пелерина с една ръка, като че ли й беше студено. Не с ръката с пръстена на Великата змия, разбира се. — Както разбирам, ханджийо, имали сте странни събития в града. Но нищо, което да притеснява пътници, надявам се.
— Ах, лейди, наистина човек може да ги нарече странни. Вашето собствено сияйно присъствие е повече от достатъчно, за да удостои този скромен дом, лейди, още повече, че водите с вас огиер, но тук, в Ремен, имаме и Ловци; тук са, в самата „Крайпътна ковачница“. Ловци на Рога на Валийр, тръгнали от Иллиан за приключения. А какво приключение намериха, да знаете, лейди, и то тук, в Ремен, само на миля-две нагоре по реката, с айилци са се били! Представяте ли си? Забулени в черно айилски диваци в Алтара, лейди!
Айилци. Сега Перин разбра какво му беше познатото на този човек в клетката. Веднъж вече беше виждал айилец, един от онези жестоки, почти легендарни обитатели на суровата земя, наричана Пустошта. Мъжът много приличаше на Ранд, по-висок от обикновеното, със сиви очи и червеникава коса, и беше облечен досущ като мъжа в клетката, целият в кафяво и сиво, цветове, които се сливат със скали и храсти, с меки ботуши до коленете. Перин сякаш чу в главата си гласа на Мин: „Айилец в клетка. Повратна точка в живота ти или нещо важно, което ще се случи.“
— Защо сте… — Спря се да се окашля, та гласът му да не звучи така дрезгаво. — Как онзи айилец се е озовал в клетка на градския ви площад?
— Ах, млади господине, тази история е… — Фурлан замълчи, изгледа го от главата до петите, преценявайки простите му селски дрехи и дългия лък в ръката му, очите му обходиха секирата на колана му, от другата страна на колчана. Дебелият мъж се сепна, когато погледът му се спря на лицето на Перин, сякаш досега, в присъствието на Моарейн н огиера, не бе забелязал жълтите му очи. Той ще да е слугата ви, господин Андра? — попита предпазливо ханджията.
— Отговори му — отвърна сухо Лан.
— А? Ах, разбира се, господин Андра. Но тук има кой да ви го разкаже по-добре от мен самия. Ето го, идва. Самият лорд Орбан. Него сме се сбрали да слушаме.
По стълбите от едната страна на гостната, с помощта на овързани с плат патерици слизаше тъмнокос младолик мъж в червен сюртук. През челото му минаваше превръзка, а левият крачол на панталоните му беше срязан. Прасецът му бе увит с бинтове от глезена до коляното. Гражданите замърмориха, сякаш виждаха нещо чудодейно. Корабните капитани продължаваха да си говорят тихо — вече обсъждаха качеството на кожите.
Макар и да бе казал, че мъжът в червеното палто ще им разкаже историята по-добре, Фурлан продължи:
— Лорд Орбан и лорд Ган се изправили срещу двадесет диви айилци само с десет свои подчинени. Ах, жестока е била таз битка и люта, с много рани нанесени и не по-малко получени. Шест техни добри васали погинали и всички получили рани, а лорд Орбан и лорд Ган най-много, но всички айилци посекли те освен онез, дето избягали, и един взели в плен. Това е онзи, дето го виждате ей там сред площада, той няма вече да тревожи с дивия си нрав селския ни край и нас, простите хорица, не повече, отколкото някой мъртвец.
— Много ли са ви безпокоили айилците? — попита Моарейн. Перин си беше помислил същото, с не малък ужас. Някои хора все още от време на време използваха израза „забулен в черно айилец“ за особено жесток човек и това беше свидетелство за впечатлението, което Айилската война беше оставила — но тя бе свършила преди цели двадесет години, а и айилците никога не бяха излизали извън Пустошта, нито преди, нито след това. „Но аз вече видях един от тази страна на Гръбнака на света, а сега стават двама.“ Ханджията почеса плешивото си теме.
— А? А, не, лейди, не точно. Но щяхме много да се безпокоим, можете да сте сигурна; при двайсет дивака на свобода. Че как, всички помнят как избиваха, плячкосваха и палеха по целия си път към Кайриен. Мъже от същото това село тръгнаха в поход за Битката при Блестящите стени, когато държавите се съюзиха, за да ги отблъснат, Аз лично по онова време си бях поизкривил малко гърба, та не можах да отида, но помня добре, като всички нас. Как са стигна ли дотук, толкова далече от тяхната си земя, или защо, не знам, но лорд Орбан и лорд Ган ни отърваха от тях. — Откъм гостите в празнични дрехи се чу одобрително мърморене.
Самият Орбан закуцука през гостната, като че ли не забелязваше никой друг освен ханджията, Перин успя да надуши от устата му дъх на вкиснато вино още преди да се е приближил.