— Къде се дяна онази бабичка с нейните билки, Фурлан? — попита грубо Орбан. Раните на Ган много го болят, а моята глава направо ще се пръсне.
Фурлан само дето не удари челото си в пода.
— Ах, майка Лейч ще се върне утре заран, лорд Орбан. Раждане, ваше благородие. Но тя каза, че е почистила и наложила, и зашила раните ви и тези на лорд Ган, тъй че няма какво да се тревожите. Ах, лорд Орбан, сигурен съм, че първото, което ще направи тя утре заран, е да дойде да ви види.
Превързаният мъж измънка нещо под нос — под нос за ушите на всички други, но не и за Перин — че трябвало да чака някаква си селянка да „си пръкне боклука“ и нещо за това как бил „зашит като торба за ядене“. Той вдигна хлътналите си, ядосани очи и за първи път, изглежда, забеляза новодошлите. Перин пренебрегна тутакси, което изобщо не изненада младежа, очите му леко се разшириха при вида на Лоиал — „Виждал е огиер — прецени Перин, — но не е очаквал да срещне такъв тук“ — леко се присвиха на Лан — „разпознава един воин, щом го види, и не му харесва, когато види такъв“ — и най-накрая светнаха, когато се опита да надникне под качулката на Моарейн, макар да не беше толкова близо, че да види лицето й.
Перин реши да не прави нищо и се надяваше, че Моарейн и Лан ще направят същото. Но блясъкът в очите на Стражника му подсказа, че в това отношение надеждите му са напразни.
— Значи вие дванайсет сте се сражавали с двайсет айилци? — попита с равен тон Лан.
Орбан трепна, изпъчи се и отвърна с школувано небрежен тон:
— Аха, човек трябва да очаква такива неща, щом тръгне да търси Рога на Валийр. Това не е първата битка за двама ни с Ган, нито ще е последната преди да намерим Рога. Стига Светлината да ни осветява. — Изговори го така, сякаш Светлината си нямаше друга работа. — Не всички наши битки бяха с айилци, разбира се, но винаги се намират такива, които искат да спрат Ловци, ако могат. Но ние с Ган не се спираме лесно. — Откъм гражданите се чу ново одобрително мърморене. Орбан се поизпъчи още малко.
— Загубили сте шест, а сте взели един пленник. — По гласа на Лан не можеше да се разбере дали тази размяна е добра, или лоша.
— Аха — отвърна Орбан. — Другите ги посякохме, освен онези, които избягаха. Няма съмнение, че в момента си крият мъртвите някъде; чувал съм, че така правят. Белите плащове ги търсят из околностите, но никога няма да ги намерят.
— Тук има ли Бели плащове? — попита рязко Перин.
Орбан му хвърли поглед и пак го пренебрегна. После отново се обърна към Лан.
Белите плащове винаги си пъхат носовете там, където не ги искат и където не им е работата. Некомпетентни простаци, такива са те до един. Аха, яздят из цялата околност, но се съмнявам, че ще намерят нещо повече от собствената си сянка.
— Предполагам, че няма — каза Лан.
Превързаният мъж се намръщи, сякаш не беше сигурен какво иска да каже Лан, а после отново се извърна към ханджията.
— Да намериш онази бабичка, чу ли! Главата ми ще се пръсне.
Погледна за последно Лан и се затътри обратно, изкачвайки стъпалата едно по едно, сподирян от възхитеното мърморене за Ловеца на Рога на Валийр, който е посякъл айилци.
— В това градче наистина стават големи събития. — Дълбокият глас на Лоиал привлече погледите на всички към него. Безучастни останаха само корабните капитани, които, изглежда, обсъждаха конопени въжета, доколкото Перин можа да долови. — Където и да ида, вие, човеците, все правите разни неща, бързате и шетате насам-натам, случва ви се какво ли не. Как издържате на толкова много възбуда?
— Ах, друже огиер — каза Фурлан, — така е при нас, хората, все търсим възбудата. Как съжалявам, да знаете, че не можах тогава да се включа в похода към Блестящите стени. Ами че, да ви кажа…
— Стаите ни. — Моарейн не повиши тон, но думите й срязаха ханджията като остър нож. — Андра е поръчал стаи, нали?
— Ах, лейди, простете ми. Да, господин Андра наистина нае стаи. Простете ми, моля. От тази възбуда главата ми се е изпразнила. Моля за прошка, лейди. Насам, моля ви. Последвайте ме, ако обичате. — И с поклони и неспирни извинения Фурлан ги поведе към горния етаж.
Горе Перин се спря и погледна назад. Чу мърморенията за „лейди“ и „огиера“ отдолу, долови вперените погледи, но му се стори, че усеща специално един чифт очи — на някой, който се взира не в Моарейн и Лоиал, а в него.
Различи я мигновено. Първо, тя стоеше отделно от другите, и второ — беше единствената жена в помещението, която не носеше дори една дантелка. Тъмносивата й, почти черна рокля беше без никаква украса, като дрехите на корабните капитани, с широки ръкави и тесни поли, без никакво везмо, шевици и някакви други украси. Роклята беше срязана за езда, забеляза той, когато жената премести крак, и освен това тя носеше меки боти, които се показваха под ръба на роклята. Беше млада — не по-възрастна от него може би — и висока за жена, с черна коса до раменете. Нос, на който му трябваше още съвсем мъничко, за да изглежда голям, и пищни устни, високи скули и тъмни, леко скосени очи. Не можа да реши дали е красива, или не.