— Ние сме най-обикновени пътници, на път за Иллиан, момиче. Как се казваш? Ако ще трябва да деля този кораб с теб дни наред, не мога все да те наричам момиче.
— Наричам се Мандарб. — Той не можа да се сдържи и прихна. Скосените й очи го изгледаха разгорещено. — Ще ти кажа нещо, еелннче. — Тонът й си остана равен. Почти. — На Древния език Мандарб означава „резец“. Подходящо име за един Ловец на Рога!
Той успя някак да потисне смеха си и й посочи конете.
— Виждаш ли оня черен жребец? Името му е Мандарб. Очите й загубиха блясъка си и на бузите й разцъфнаха червени петна.
— О! По рождение съм Зарийн Башийр, но Зарийн не е никакво име за един Ловец. В сказанията Ловците имат имена като Рогош Орловото око.
Изглеждаше толкова съкрушена, че той побърза да каже:
— На мен името Зарийн ми харесва. Отива ти. — Блясъкът в очите й се върна и за миг му се стори, че отново ще извади някой от ножовете си. — Стана късно, Зарийн. Искам да поспя малко.
Обърна гръб и тръгна към люка, отвеждащ под палубата. По раменете му полазиха тръпки. Моряците продължаваха да тупат с боси крака по палубата, теглейки тежките весла. „Глупак. Едно момиче не би могло да ти забие нож в гърба. Не и пред хора. Нали?“ И тъкмо когато стигна до отворения капак, тя извика:
— Ей, селянче! Може би ще се нарека Файле. Баща ми ме наричаше така, когато бях малка. Означава „соколица“.
Той се вкочани и за малко да изпусне първото стъпало на стълбата. „Съвпадение.“ Насили се да не се обърне. „Трябва да е съвпадение. Ех, Мин, защо ти трябва да виждаш разни неща?“
Глава 36
Щерка на Нощта
Нямаше как да разбере коя точно е неговата каюта и затова пъхна глава в няколко поред. Бяха тъмни й във всяка от тях спяха по двама души, на двата вградени в стените нара, с изключение на една, заета от Лоиал. Той седеше приведен на пода между наровете едва се беше сместил — и драскаше под шумящия фенер в подвързания си с плат дневник. Огиерът искаше да поговорят за събитията през деня, но Перин, чиито челюсти пукаха от усилие да сдържи прозявките си, реши, че корабът вече трябва да е отплавал много далече по реката, за да може да заспи безопасно. Да сънува безопасно. Дори и да се опитаха, вълците нямаше да могат да тичат наравно с течението и веслата.
Най-сетне намери една празна каюта, която напълно го устройваше. Искаше да е сам. „Съвпадение в името, не може да е друго — помисли си младежът, докато палеше фенера, окачен на стената. — Всъщност истинското й име е Зарийн.“ И изхвърли момичето с високите скули и тъмните очи от мислите си. Имаше да мисли за друго. Постави колана си и другите си вещи на единия тесен нар и седна на другия, за да свали ботушите си.
Илиас Мачира беше намерил начин да живее с това, в което се бе превърнал, и не беше полудял. Перин беше сигурен, че Илиас е живял с години по този начин, преди той да го срещне. „Той искаше да е така. Във всеки случай го приемаше.“ Но това не беше решение. Перин не искаше да заживее така, не желаеше да го приеме. „Но ако имаш железен прът, за да направиш нож, правиш нож, колкото и да ти се иска да изковеш секира. Не! Животът ми е нещо повече от къс желязо, за да бъде кован и оформян.“
Той предпазливо се пресегна с ума си, за да опипа за вълци, и… не долови нищо. О, имаше някакво смътно усещане за вълци, някъде в далечината, но то заглъхна още щом го докосна. За първи път от толкова дълго беше сам. Благословено сам.
Духна фенера и за първи път от дни насам се излегна. „Как, в името на Светлината, ще се оправи Лоиал в нар като този?“ Всички почти безсънни напоследък нощи се стовариха върху него, изтощението го налегна. Усети, че е успял да изхвърли айилеца от главата си. Както и Белите плащове, „Тази прокълната от Светлината секира! Да ме изгори дано, никога да не бях я виждал.“ Това беше последната му мисъл преди да дойде сънят.
Обгръщаше го плътна сива пелена. Мъглата бе толкова гъста, че едва виждаше ботушите си. Наоколо можеше да се крие какво ли не. И освен това нещо с мъглата не беше наред липсваше й влага. Посегна към колана, за да подири спокойствие в убедеността, че може да се защити, и се сепна. Секирата му я нямаше.
Нещо помръдна сред мъглата, като завихрена сред сивотата сива спирала. Нещо идеше към него.
Той се напрегна, зачуден дали ще е по-добре да побегне, или да се бори с голи ръце, зачуден дали все пак има нещо, с което да се бори.
Разцепилата сумрака бразда се оформи във вълк. Косматото му туловище почти се сливаше с мъглата.
„Скокливец?“
Вълкът се поколеба, после пристъпи и застана до него. Беше Скокливец — сигурен беше, но нещо във вълчата стойка, нещо в жълтите очи, които се вдигнаха за кратко да срещнат неговите, искаше от него да замълчи, в ум и тяло. И да го следва — това искаха очите.