Мъжете изчезнаха.
За миг Баал-замон остана сам, а сетне отведнъж до него се появи жена, цялата облечена в бяло и сребро.
Потрес изпълни Перин. Не можеше да забрави толкова красива жена. Беше същата, от съня му, жената, която го бе подтикнала към славата.
Зад нея се появи изящен сребърен трон и тя седна на трона и нагласи грижливо полите си.
— Използваш най-свободно владенията ми — каза тя.
— Владенията ти? — отвърна Баал-замон. — Значи претендираш да са твои? Нима не служиш вече на Великия властелин на мрака? — Мракът около него сякаш мигновено се бе сгъстил, готов да възври.
— Служа — отвърна бързо тя. — Дълго съм служила на Властелина на здрача. Дълго лежах затворена, в безкраен сън, лишен от сънища. Само на Сивите и на мърдраалите са отказани сънищата. Дори тролоците сънуват. Сънищата винаги са били мои, да ги използвам и да обикалям в тях. Сега отново съм свободна и ще използвам онова, което е мое.
— Което е твое — рече Баал-замон. Вихрещата се около него чернилка изглеждаше някак развеселена. — Ти винаги си се смятала за по-велика, отколкото си, Ланфеар.
Името се вряза в Перин като прясно наточен нож. Една от Отстъпниците е била в сънищата му! Моарейн се оказваше права. Някои от тях бяха излезли на свобода.
Жената в бяло беше станала, тронът бе изчезнал.
— Велика съм толкова, колкото съм. Твоите планове докъде стигнаха? Три хиляди години и отгоре само шепнене и дърпане на конците на короновани кукли, като онази Айез Седай! — Гласът й произнесе титлата с насмешка. — Три хиляди години, а Луз Терин отново крачи по света и тези Айез Седай само дето не са го окаишили. Можеш ли да го удържиш? Ще успееш ли да го обърнеш? Той беше мой още преди онази сламенокоса хлапачка Илиена да го види! И пак ще бъде мой!
— Ти да не би вече да служиш на себе си, Ланфеар? — Гласът на Баал-замон беше тих и спокоен, но пламъкът не преставаше да бушува в очите и устата му. — Да не би да си отстъпила от клетвите си пред Великия властелин на Мрака? — За миг тъмнината почти го заличи, само свирепият пламък я пронизваше. — Тях не е така лесно да нарушиш, както клетвите пред Светлината, от които ти отстъпи, възгласяйки новия си повелител в самата Зала на слугите. Господарят ти държи на вечната ти вярност, Ланфеар. Ще служиш ли, или ще избереш вечност в мъки, безкрайното умиране без избавление?
— Аз служа. — Въпреки думите си тя остана гордо изправена и непокорна. — Служа на Великия властелин на Мрака и на никой друг. Завинаги!
Безкрайната шир от огледала започна да се стапя, сякаш залята от черни вълни, все по-близо до центъра. Приливът заля Баал-замон и Ланфеар. Остана само черното.
Перин усети, че Скокливец тръгва, и го последва с огромна охота, воден единствено от допира на козина под дланта си. Помъчи се да разгадае току-що видяното, но без успех. Баал-замон и Ланфеар. Езикът му се бе залепил за небцето. Незнайно защо, Ланфеар го плашеше повече и от Баал-замон. Може би защото беше идвала в сънищата му в планините. „О, Светлина! Една от Отстъпниците в моите сънища? О, Светлина!“ И освен ако не бе пропуснал нещо, тя бе предизвикала Тъмния. Бяха му казвали и го бяха учили, че Сянката не може да има власт над човек, ако той я отрече; но как можеше една Мраколюбка — и то не каква да е Мраколюбка, а една от Отстъпниците — да предизвиква Сянката? „Трябва да съм полудял, като брата на Симион. Тези сънища са ме подлудили!“
Чернилката бавно отново се превърна в мъгла, а мъглата постепенно изтъня, докато той не излезе със Скокливец на един тревист хълм, ярко огрян от дневна светлина. Птици запяха в горичката в подножието на хълма. Той се озърна през рамо. Хълмиста равнина, осеяна с групи дървета, се простираше чак до хоризонта. Нямаше и следа от мъгла. Големият вълк стоеше и го гледаше.
— Какво беше това? — настоя да разбере той, мъчейки се умствено да превърне въпроса в мисли, достъпни за вълчия ум. — Защо ми го показа? Какво беше това?
Чувства и образи нахлуха в мислите му и той се помъчи да ги облече в думи. „Каквото трябва да видиш. Пази се. Млади бико. Това място е опасно. Пази се като вълче, тръгнало да улови таралеж.“ Последното стигна до него като „малкото трънливо гръбче“, но умът му постави име на животното, както го знаеше като човек. „Ти си твърде млад и нов.“
— Истинско ли беше?
„Всичко е истинско, видимото и невидимото.“ С това сякаш отговорът на Скокливец се изчерпа.
— Скокливец, ти как се озова тук? Видях как загина. Усетих как загина!
„Всички сме тук. Всички братя и сестри, които са, които бяха и които ще бъдат.“ Перин знаеше, че вълците не се смеят, във всеки случай не като хората, но за миг му се стори, че Скокливец се хили. „Тук се рея като орлите.“ Вълкът се стегна и скочи нагоре във въздуха. Въздухът го понесе, все по-нагоре, докато той не се превърна в малка точица в небето, и го застигна сетна мисъл. „Да се рея.“