— Има жени — отвърна тя замислено. — които ще направят всичко, за да те опитомят, ако чуят онова, което току-що чух аз. — Дробовете му се смразиха. Не можеше да вдиша. — Не те обвинявам за това, че можеш да преливаш — продължи тя и ледът в него се стопи — нито че дори можеш да се научиш. Един опит да бъдеш опитомен не би ти навредил, ако изключим грубото отношение на Червената Аджа към теб, преди да разберат, че са сгрешили. Такива мъже се срещат толкова рядко, че дори Червените, при всичкото им усърдно издирване, са намерили само трима през последните десет години. Във всеки случай, преди да избуят Лъжедраконите. Това, което се опитвам да ти изясня, е, че не смятам, че изведнъж ще започнеш да владееш Силата. Не трябва да се боиш от това.
— Много ти благодаря за това — отвърна той с горчивина. — Но нямаше нужда да ме плашиш до смърт само за да ми кажеш накрая, че няма нужда да се боя!
— О, поводи да се боиш има предостатъчно. Или поне да бъдеш предпазлив, както те е посъветвал вълкът. Червени сестри, или други, биха могли да те убият преди да открият, че в теб няма нищо за опитомяване.
— Светлина! Светлината да ме изгори! — Той я изгледа навъсено.
— Опитваш се да ме водиш за носа, Моарейн, но аз не съм биче и нямам халка на носа. Червената Аджа или някои други не биха помислили за опитомяване, освен ако няма нещо истинско в това, което сънувах. Означава ли това, че Отстъпниците са се измъкнали на свобода?
— Вече ти казах, че е възможно да са. Някои от тях. Твоите… сънища не са това, което очаквах, Перин. Съновничките са писали за вълци, но това не очаквах.
— Е, аз пък мисля, че беше истинско. Мисля, че видях нещо, което наистина се случи, нещо, което не трябваше да виждам. — „Нещо, което трябваше да видиш.“ Мисля, че най-малкото Ланфеар е на свобода. Какво ще направиш?
— Ще ида в Иллиан. А оттам ще тръгна за Тийр. И се надявам да стигна там преди Ранд. Наложи се да напуснем Ремен преждевременно и Лан не можа да открие дали той е прекосил реката, или е тръгнал по нея. Но ще го разберем още преди да стигнем до Иллиан. Ще намерим знаци, ако той е минал оттук. — Тя погледна към бележника си, сякаш искаше да продължи да чете.
— И това ли е всичко, което ще направиш? При все че Ланфеар е на свобода и Светлината знае само колко още други?
— Не ме питай — отвърна му хладно тя. — Не знаеш какви въпроси да зададеш, а няма да разбереш и половината от отговорите, ако ти ги кажа. А аз няма да ти ги кажа.
Той пристъпи на място пред равнодушния й поглед и разбра, че няма да му каже нищо повече. Ризата се отри болезнено в прогореното петно на гърдите му, раната не изглеждаше тежка — „Не и за ударен от мълния!“ — но как се бе появила, беше друг въпрос.
— Ще Изцериш ли това?
— Това, че Единствената сила е била използвана срещу теб, не те ли притеснява вече, Перин? Не, няма да го Изцеря. Не е сериозна, а и ще ти напомня, че трябва да внимаваш. — Да внимава да не й досажда, разбра той, и да не разказва сънищата си на други. — Нещо друго има ли, Перин?
Той тръгна към вратата, но се спря.
— Има още нещо. Ако знаеш, че една жена се казва Зарийн, ще сметнеш ли, че това означава нещо за нея?
— Защо, в името на Светлината, ми задаваш този въпрос?
— Едно момиче — отвърна той неловко. — Млада жена. Запознах се с нея снощи. Тя е от другите пътници. — Реши да я остави сама да разбере, че Зарийн е открила, че е Айез Седай. И че, изглежда, смята да ги следва, за да намери чрез тях Рога на Валийр. Не желаеше да премълчава неща, които му се струваха важни, но щом Моарейн предпочиташе да пази тайни, защо да не го прави и той?
— Зарийн. Името е салдейско. Никоя жена не би кръстила дъщеря си така освен ако не очаква, че ще стане голяма красавица. И че ще сломява мъжките сърца. Красавица, на която е отредено да лежи на меки възглавници в палати, заобиколена от слуги и лакеи. — Тя се усмихна насмешливо. — Може би имаш още един повод да бъдеш предпазлив, Перин, щом сред пътниците с нас има и една Зарийн.
— Смятам да съм предпазлив — отвърна той. Поне беше разбрал защо Зарийн не харесва името си. Наистина не подхождаше на един Ловец на Рога. „Стига да не се нарича Соколица.“
Излезе на палубата, Лан се занимаваше с Мандарб, а Зарийн седеше върху едно навито въже, точеше един от ножовете си и го гледаше. Големите триъгълни платна на „Снежната гъска“ се бяха издули и корабът се носеше надолу по течението.
Очите на Зарийн проследиха Перин, който мина край нея и застана на носа. Водата се къдреше от двете му страни като земя, обръщаща се под натиска на добър плуг. Той се замисли удивен — за сънища, за айилци, за виденията на Мин, за соколи и соколици. Гърдите го боляха. Животът никога не му беше се струвал толкова заплетен.