Ранд изправи гръб след изтощителния сън. Наметалото, което бе използвал за завивка, се бе отметнало. Хълбокът го болеше, старата рана от Фалме пулсираше. Огънят беше изгорял до въглени, само тук-там потръпваха пламъчета, но бе достатъчен, за да отблъсне сенките. „Това беше Перин. Той беше! Беше той, не беше сън. Не знам как. За малко да го убия! О. Светлина! Трябва да внимавам!“
Вдигна един дълъг дъбов клон, за да го напъха в жаравата, и спря. Към огъня идваха коне. Поне десетина. „Трябва да внимавам. Не бива да допускам повече грешки.“
Конете навлязоха в сумрачната светлина и спряха. Сенките прикриваха ездачите, но повечето изглеждаха мъже с грубовати лица, е кръгли шлемове и дълги кожени елеци, обшити с метални дискове, като рибешки люспи. С тях имаше и една жена, с посивяла коса и съсредоточен поглед. Тъмната й рокля беше вълнена, без везмо, но фино изтъкана и украсена със сребърна брошка с формата на лъв. Търговка, така му се стори — беше виждал такива сред ония, които идваха понякога да изкупят табак или вълна в Две реки. Търговка с охраната си.
„Трябва да внимавам — помисли си той пак. — Никакви грешки повече.“
— Хубаво място за бивак си избрал, младежо — каза тя. — И аз много пъти съм го използвала на път за Ремен. Наблизо има изворче. Вярвам, че нямаш нищо против да го споделим? — Стражите й вече слизаха от конете, придърпвайки коланите на мечовете и отвързвайки връзките на седлата.
— Нямам — отвърна Ранд.
„Внимавай.“ Две стъпки го приближиха достатъчно и изведнъж той скочи и се завъртя — „Трън, полетял сред вихъра“ — с меч със знак на чапла, изсечен от огън, за да вземе главата й още преди изненадата да се бе изписала на лицето й. „Тя беше най-опасната.“
Стъпи на земята още преди главата й да се изтъркули край коня. Стражите й зареваха, запосягаха за мечовете си, закрещяха, разбрали, че мечът му гори. Затанцува сред тях, както го беше учил Лан, и разбра, че би могъл да избие и десетимата с обикновена стомана — но мечът, който държеше, бе част от него. И последният мъж рухна. Всичко толкова приличаше на тренировка, че той понечи да прибере оръжието в ножницата с движението, наречено „Сгъване на ветрилото“, но се сети, че ножница няма и че и да имаше, това острие щеше да я изпепели.
Остави меча да се стопи във въздуха и се извърна да огледа конете. Повечето се бяха разбягали, но високият кон на жената стоеше на място, гледаше го с бялото на очите и пръхтеше тревожно. Обезглавеното тяло на жената лежеше на тревата, все още стиснало в ръка юздите, и главата на животното се беше свела надолу.
Ранд издърпа юздите от изстиващата ръка, събра оскъдните си вещи, без да ги пускай се метна на седлото. „Трябва да внимавам помисли си той, оглеждайки труповете. — Никакви грешки.“
Силата все още го изпълваше, потокът на сайдин, по-сладък от мед на диви пчели и по-смрадлив от гнила леш. И той внезапно преля — без всъщност да разбира какво прави, нито как, просто му се стори, че така трябва — и подейства, телата се надигнаха. Положи ги в редица, с лице към себе си, на колене, с лица, заровени в земята. Поне онези, на които им бяха останали лица. На колене пред него.
— Щом аз съм Прероденият Дракон — рече им той, — така трябва да бъде, нали? — Трудно бе да пусне сайдин, но го пусна. „Ако го задържа дълго, как ще се предпазя от лудостта?“ Изсмя се горчиво. „Или е твърде късно за това?“
Навъсено огледа редицата. Беше сигурен, че мъжете са само десет, но в тази редица пред него бяха коленичили единадесет, един от които без никаква броня, но все още стискащ кама в ръката си.
— Лоши спътници си си избрал — каза му Ранд.
После смуши коня с пети и го подкара в лудешки галон в нощта. Дълъг беше пътят до Тийр, но той бе решен да стигне там по най-прекия път, дори да се наложеше да умори този кон и да открадне друг. „Ще сложа край на всичко това. На гаврата. На примамките. Ще сложа край! Каландор.“ Зовеше го.
Глава 37
Пожарища в Кайриен
Егвийн отвърна с изящно кимване на изпълнения с почтителност поклон на моряка, който изтопурка с боси крака покрай нея, запътил се да придърпа някакво въже, леко изкривило едно от големите квадратни платна. На връщане той пак й се поклони и тя отново му кимна, после се загледа в гористия кайриенски бряг, покрай който минаваше „Синият жерав“.
Край тях се изниза селце, или по-скоро останките от доскорошно селце. Половината къщи представляваха обгорени развалини, от които самотно стърчаха комини. Вратите на другите къщи се люшкаха на вятъра и по разкаляната улица лежаха разхвърляни парчетии покъщнина, дрипи и изпочупени мебели. Жива твар не се виждаше из селото освен едно примиращо от глад куче, което не обърна внимание на минаващия кораб. Видеше ли такава гледка, Егвийн винаги усещаше гадене в стомаха, но този път се помъчи да съхрани безстрастната суровост, която смяташе, че се полага на една Айез Седай. Усилието не й помогна особено. Отвъд селото, на три-четири мили от брега, към небето се виеше гъст стълб пушек.