Това не беше първият стълб пушек, който бе видяла, откакто Еринин бе достигнала границата на Кайриен, нито опустошеното село беше единственото. Но този път поне не се виждаха мъртви тела. На капитан Елисор от време на време се налагаше да насочва кораба по-близо до брега на Кайриен, за да избегне плитчините — беше им обяснил, че в тази част на реката те са много — но колкото и близо да минаваха, тя не бе видяла жив човек.
Селцето и стълбът пушек останаха зад кораба, но напред започна да се показва друга колона от дим, по-настрана от реката. Тук лесът изтъняваше, ясен, бук и черен бъз отстъпваха място на върба и елша и на някои други, непознати й видове растителност.
Вятърът подхвана пелерината й, но тя я остави да се вее — изпитваше наслада от чистата хладина на въздуха, наслада от свободата да носи кафяво вместо бяло, макар този цвят да не бе любимият й. Все пак роклята и пелерината бяха от хубава вълна, с добра кройка и добре ушити.
Друг моряк притича край нея и се поклони в движение. Тя се закле да понаучи поне част от това, което вършеха — не обичаше да се чувства невежа. Пръстенът на Великата змия на дясната й ръка предизвикваше неспирни поклони, още повече че и капитанът, и почти целият екипаж бяха родом от Тар Балон.
Този спор с Нинив го беше спечелила, въпреки че Нинив беше сигурна, че единствено тя от трите е достатъчно възрастна, за да накара хората да повярват, че е Айез Седай. Но се оказа, че Нинив греши. Вярно, че отначало ги изгледаха стреснато, когато се качиха на борда на „Синия жерав“, и че веждите на капитан Елисор се бяха вдигнали почти до мястото, където трябваше да е косата му, ако имаше такава, но той веднага се бе разтопил в усмивки и поклони.
— Голяма чест, Айез Седай. Три Айез Седай да пътуват на моя кораб! Голяма чест наистина. Обещавам ви бързо пътуване, докъдето пожелаете. И никакви главоболия с кайриенските бандити. Аз от онази страна на реката вече не спирам. Освен ако вие не пожелаете, разбира се, Айез Седай. Всъщност андорските войници държат няколко градчета от кайриенска страна. Голяма чест, Айез Седай!
Веждите му отново се бяха опитали да стигнат несъществуващата коса, когато те помолиха само за една каюта за трите — дори Нинив не искаше да остане сама през нощта, ако това не се налагаше. Всяка от тях можела да получи отделна каюта, без допълнително заплащане, увери ги той — други пътници нямало, карал само стока и ако Айез Седай имали бърза работа надолу по реката, той нямало да чака нито час за някой друг пътник. Те отново му казаха, че искат една обща каюта.
Капитанът Чин Елисор беше изненадан и му личеше, че не разбира, но пък бе роден и отраснал б Тар Валон и не беше от тия, дето ще задават въпроси на Айез Седай, щом те са изказали ясно намеренията си. Макар две от тях да изглеждаха твърде млади… но какво пък, някои Айез Седай бяха млади.
Руините останаха зад тях. Колоната пушек се приближи, друга, по-далечна, загатна за себе си надолу по брега. Гората вече преливаше в затревени ниски хълмове, осеяни с групи дръвчета. Всичко цъфтеше и се разлистваше, но това бе в толкова рязък контраст с пепелищата и руините, че не носеше радост на окото.
Егвийн за миг съжали, че край нея няма някоя Айез Седай, която да разпита. Някоя, на която да се довери. Погали с пръсти кесийката си и напипа усукания каменен пръстен на тер-ангреала, прибран в нея.
Беше го изпробвала всяка нощ с изключение на две, откакто напуснаха Тар Валон, но никога не бе подействал два пъти по един и същи начин. О, тя винаги попадаше в Тел-айеран-риод, но единственото, което може би беше от значение от всичко, което видя, бе отново Сърцето на камъка, и всеки път без Силви, която да и обясни нещо. Със сигурност нямаше нищо свързано с Черната Аджа.
Собствените й сънища, без помощта на тер-ангреала, бяха запълнени с образи, напомнящи на отражения от Невидимия свят. Ранд, държащ меч, сияещ като слънце, докато не престана да вижда дали е меч, а после престана да различава дали това изобщо е той. Ранд, застрашаван по десетки начини, нито един от които не изглеждаше ни най-малко реален. В един сън той стоеше върху някакво ложе от огромни камъни, черни и бели, и се мъчеше де отбегне чудовищни ръце, които го тласкаха и изглежда, се опитваха да го премажат. Това може би значеше нещо. Сигурно значеше, но освен факта, че е заплашен от някого или от някои — струваше й се, че това поне бе ясно — освен това тя просто нищо не разбираше. „Сега не бих могла да му помогна. Сега си имам свой дълг. Та аз дори не знам къде е, освен че сигурно е на петстотин левги оттук.“