Когато другите две я настигнаха. Елейн я изгледа укорително. Нинив крачеше, втренчена право напред. Елейн й каза какво й беше споделила Егвийн за Мат и преследващия го Сив, но тя само изсумтя: „Той да се грижи сам за себе си“, без да спира. След известно време щерката-наследница се отказа от опитите си да заговаря приятелките си и трите продължиха в мълчание.
Гъсто израслият край речния бряг върбалак скоро скри „Синия жерав“ от очите им. Отбягваха горичките, колкото и малки да бяха, защото в сенките под клоните им можеше да се спотайва всичко, Тук, край реката, между горичките растяха и храсти, но бяха толкова ниски, че и дете не можеше да се скрие в тях, камо ли крайречен разбойник, а и бяха пръснати нашироко.
— Ако наистина видим разбойници — обяви Егвийн, — ще се защитавам. Тук поне я няма Амирлин да наднича иззад раменете ни.
Устата на Нинив се изтъни.
— Ако се наложи — промълви тя на въздуха пред себе си, — можем да подплашим всякакви разбойници — както онези Бели плащове. Ако не намерим друг начин.
— По-добре не говорете за разбойници — намеси се Елейн. — Ще ми се да стигнем това село без…
От близкия храст изникна фигура в кафяво и сиво и препречи пътя им.
Глава 38
Деви на копието
Егвийн прегърна сайдар още преди да изпищи и зърна с крайчеца на окото си сиянието около Елейн. За миг се зачуди дали Елисор не е чул писъците им и няма да им прати помощ; „Синият жерав“ трябваше да се намира на не повече от една миля нагоре по реката. Но после се отказа от мисълта за помощ и заплете потоците от Въздух и Огън за мълния. Все още чуваше затихването на собствените им викове.
Нинив просто бе спряла, скръстила ръце пред гърди, с твърдо изражение. Егвийн не беше сигурна защо — дали защото не е достатъчно ядосана, за да докосне Верния извор, или защото вече е виждала това, което собствените й очи виждаха за първи път. Пред тях стоеше жена, не по-възрастна от самата Егвийн, но по-висока.
Но тя не изпусна сайдар. Мъжете понякога се оказваха твърде глупави, смятайки, че една жена е беззащитна само защото е жена; подобни илюзии Егвийн не хранеше. Забеляза, че сиянието около Елейн е загаснало. Щерката-наследница, изглежда, все още робуваше на глупави предразсъдъци. „Не е била пленничка на Сеанчан, затова!“
Егвийн не смяташе, че много мъже биха се оказали така глупави, че да сметнат, че жената, изправила се пред тях, не е опасна, въпреки че ръцете й бяха празни и че не носеше никакво видимо оръжие. Синьо-зелени очи и рижа коса, подстригана високо, само с една дълга опашка, стигаща до раменете; меки, подбити на коленете чизми с гайтани и тясно палто и панталони, всички в землисто-каменни оттенъци. Такива цветове и облекло веднъж й бяха описвани; тази жена беше айилка.
Егвийн внезапно изпита някаква странна симпатия към непознатата, „Прилича на братовчедка на Ранд, от това е.“ Но и това чувство — почти роднинско — не можа да приглуши любопитството й. „Какво в името на Светлината правят айилци тук? Те никога не напускат Пустошта; поне от Айилската война насам.“ Цял живот беше слушала как смъртно опасни били айилците — тези Деви на копието не по-малко от мъжките им бойни общества, — но сега не изпитваше някакъв особен страх, а по-скоро раздразнение, че отначало бе допуснала да се изплаши. Със сайдар, който подхранваше Единствената сила в нея, не й се налагаше да се бои от никого. „Освен може би от някоя напълно обучена сестра — призна си тя наум. — Но определено не от една обикновена жена, та дори тя да е айилка.“
Името ми е Авиенда — обяви айилката. — От септата Горчива вода на Таардад айил. — Лицето й беше също така равнодушно и безизразно, както гласът й. — Аз съм Фар Дарейз Май, Дева на копието. — Замълча за миг и ги огледа. — На лице не изглеждате такива, но видяхме пръстените по ръцете ви. По вашите земи има жени, които приличат много на нашите Мъдри, жените, които тук наричате Айез Седай. Вие от Бялата кула ли сте, или не?
За миг Егвийн наистина изпита притеснение. „Видяхме?“ Огледа се предпазливо, но не забеляза някой да се прикрива в храстите.
Ако имаше други, то те сигурно се криеха в следващата горичка, на сто крачки оттук, или по-следващата, два пъти по-далече. Твърде далече, за да бъдат заплаха. „Освен ако нямат лъкове.“ Но и да имаха, трябваше да са много добри с тях. У дома, по време на състезанията на Бел Тин и Слънцеднева, само най-добрите стрелци можеха да улучат на разстояние над двеста крачки.
Но въпреки това се чувстваше по-добре като знаеше, че може да метне мълния по някой, който би опитал такъв изстрел.