— Смъртта иде при всички ни — понечи да отвърне Авиенда, но когато Нинив се завъртя и я погледна, тутакси млъкна. Айилците се спогледаха, сякаш несигурни дали Нинив няма да им направи същото, което бе направила с мърдраалите. В очите им нямаше страх, само бдителност.
— Стоманата на Сенчестите убива — каза Авиенда. — Не ранява. — По-старият мъж я изгледа с лека изненада — Егвийн реши, че както при Лан, за този мъж лекото трепване на клепачите бе равносилно на откритото изумление при други — а Авиенда добави: — Те знаят малко за някои неща, Руарк.
— Съжалявам — изрече звучно Елейн, — че прекъснахме вашия… танц. Може би не биваше да се намесваме.
Егвийн я погледна изненадана, но веднага съобрази какво е намислила, „Да ги отпусне и да даде време на Нинив да се успокои.“ Вие се справяхте много добре — добави тя. — Може би ви обидихме, като си напъхахме носовете така.
— Посивяващият мъж — Руарк — се изсмя гърлено.
— Айез Седай, аз поне се радвам за… това, което направихте. — За миг като че ли не беше съвсем сигурен в уверението си, но след това успя да възвърне доброто си настроение. Имаше приятна усмивка. Лицето му беше квадратно и излъчваше сила. Беше хубав и мъжествен, макар и леко застарял. — Можехме и да ги убием, но трима Сенчести… Те можеха да убият още двама-трима от нас, а може би и всички ни, а не мога да кажа със сигурност, че щяхме да ги довършим до един. За младите смъртта е враг, с когото искат да премерят сили. Но за нас, малко по-старите, тя е стар приятел, стара любовница, с която не желаем да се срещаме толкова често.
Нинив изглеждаше успокоена от речта му, сякаш срещата с айилец, който не гори от нетърпение да умре на всяка цена, отми напрежението й.
— Аз би трябвало да ви благодаря — каза тя. — И ви благодаря. Но ще призная, че се изненадах, като ви видях. Авиенда, очаквахте ли да ни намерите тук? Как?
— Аз ви проследих. — Айилката не изглеждаше смутена, — Да видя какво ще направите. Видях как мъжете ви хванаха, но бях твърде далече, за да ви помогна. Пък и бях сама.
— Сигурна съм, че си направила каквото си могла — отвърна тихо Егвийн. „Светлина небесна, била е само на стотина крачки зад нас? И разбойниците изобщо не са я забелязали!“
Авиенда прие думите и като подкана да продължи.
— Знаех къде трябва да е Корам, а той знаеше къде са Даел и Луайн, а те пък знаеха… — Тя замълча и изгледа по-стария мъж намръщено. — Не очаквах да намеря вожд на клан, още по-малко на моя собствен, сред онези, които дойдоха. Кой предвожда сега Таардад айил, Руарк, щом ти си тук?
Руарк сви рамене, сякаш това нямаше значение.
— Вождовете на септите ще се редуват и ще се опитат да решат дали наистина искат да отидат в Руидийн, когато умра. Нямаше да дойда, но Амис, Баир, Мелейн и Сийна започнаха да ме ръчкат като с остен. Сънищата казвали, че трябвало да тръгна. Попитаха ме дали наистина искам да умра стар и дебел на легло.
Авиенда се разсмя, сякаш това беше кой знае колко остроумна шега.
— Чувала съм да казват, че мъж, озовал се между жена си и някоя Мъдра, често предпочита да се изправи на бой срещу дузина свои стари врагове. Един мъж, озовал се между жена си и три Мъдри, а пък ако и жена му е Мъдра, сигурно би предпочел да иде да съсече самия Заслепител на зрака.
— Хрумна ми нещо… — Той погледна навъсено към нещо на пода: три пръстена с Великата змия, забеляза Егвийн, и още един, много по-тежък златен пръстен, направен за мъжки показалец — И още си го мисля. Всички неща ще се променят, но аз няма да се окажа част от тази промяна, ако остана настрана. Три Айез Седай на път за Тийр. — Другите айилци се спогледаха крадешком, сякаш не искаха Егвийн и приятелките й да ги забележат.
— Споменахте за сънища — каза Егвийн. — Вашите Мъдри знаят ли какво означават сънищата?
— Някои знаят. Ако искаш да научиш повече, трябва да поговориш с тях. Може би ще го обяснят на една Айез Седай. На мъже нищо не казват освен това, което сънищата повеляват да направим.
— Гласът му изведнъж помръкна. — И обикновено то се оказва онова, което бихме избегнали, ако можехме.
Той пристъпи и вдигна мъжкия пръстен. Върху него, над копие и корона, кръжеше жерав: сега Егвийн го позна. Беше го виждала често преди, висящ на кожена връв на шията на Нинив. Нинив пристъпи през другите пръстени и го дръпна от ръката му; лицето й се беше зачервило от гняв и куп други чувства, които Егвийн не можа да разчете. Руарк не се опита да го задържи, но продължи със същия уморен глас:
— И една от тях носи пръстен, за който съм слушал като момче. Пръстена на малкийрските крале. Те яздели редом до шиенарците срещу айилците по времето на моя баща. Били добри в Танца на копията. Но Малкиер рухнала пред Погибелта. Казват, че оцеляло единствено момчето, некоронованият крал, и че той ухажва смъртта, отнела земята му така, както други мъже ухажват красиви жени. Наистина странно е това, Айез Седай. От всички странности, които допусках, че ще видя, когато Мелейн ме натири отвън твърдината ми и отвъд Драконовата стена, нищо не е било толкова странно, колкото е това. Не съм и помислял, че нозете ми ще стъпят по пътеката, която ми отваряте.