— Никакви пътеки не ви отварям — отвърна рязко Нинив, — Искам само да си продължа по пътя. Онези мъже бяха с коне. Ще вземем три от техните и ще си тръгнем.
— През нощта ли, Айез Седай? — каза Руарк. — Толкова ли е спешно пътуването ви, че държите да тръгнете през тези опасни земи по мръкнало?
Нинив видимо се бореше със себе си. Накрая каза:
— Не. — И с по-решителен тон добави: — Но смятам да тръгнем по изгрев слънце и нито миг по-късно.
Айилците изнесоха труповете извън палисадата, но нито Егвийн, нито някоя от приятелките й не искаха да използват за спане мръсното легло на Адън. Взеха пръстените си и излязоха да спят пол небето, загърнати в пелерините си и одеялата, които айилците им дадоха.
Щом зората огря небето на изток, айилците извадиха за закуска кораво сушено месо — Егвийн се поколеба да го опита, докато Авиенда не й обясни, че е козешко — плоски питки, почти толкова твърди за дъвчене, колкото влакнестата пастърма, и прошарено със сини жилки бяло сирене — и то така кораво, че Елейн промърмори, че айилците сигурно се тренират с дъвчене на камъни. Но щерката-наследница яде почти колкото Егвийн и Нинив заедно. Айилците пуснаха конете на свобода — те не яздели, освен ако не им се наложело, обясни Авиенда с такъв тон, сякаш тя самата би предпочела да тича с изприщени крака, отколкото да се качи на кон — след като подбраха трите най-добри за Егвийн и другите. Бяха високи и снажни, с гордо извити шии и огнени погледи. Черен жребец за Нинив, пъстра кобила за Елейн и сива кобила за Егвийн.
Тя реши да кръсти сивата Мъгла с надеждата, че нежното име ще успокои животното, и наистина Мъгла като че ли застъпва по-леко, когато поеха на юг, още докато слънцето се надигаше като тънка пурпурна ивица над хоризонта.
Айилците ги придружиха пеша, всички, които бяха оцелели след снощната битка. Освен двамата, убити от мърдраалите, бяха загинали още трима. Сега бяха всичко деветнадесет души. Подтичваха леко край конете. Отначало Егвийн се опитваше да сдържа хода на Мъгла, но айилците решиха, че това е много смешно.
— Ще бягам с теб десет мили — обяви Авиенда. — И да видим кой ще надбяга, конят ти или аз.
— Аз пък ще те надбягам на двайсет — извика през смях Руарк.
Егвийн реши, че говорят съвсем сериозно, и когато трите приятелки оставиха конете си да тръгнат по-бързо, айилците определено не дадоха никакъв признак на изоставане.
Когато сламените покриви на Джурийн се показаха напред, Руарк каза:
— Е, сбогом, Айез Седай. Дано винаги намирате вода и заслон. Може би ще се срещнем отново преди промяната да дойде. — Гласът му звучеше унило. Докато айилците възвиваха на юг, Авиенда, Чиад и Баин вдигнаха ръце за сбогом. Сега, макар да не тичаха с конете, изобщо не забавяха; всъщност като че ли се затичаха още по-бързо. Егвийн я осени подозрението, че се канят да тичат така чак докато стигнат там, закъдето бяха тръгнали.
— Какво искаше да каже той? — попита тя, — Може би ще се срещнем отново, преди да дойде промяната?
Елейн поклати мълчаливо глава.
— Няма значение — каза Нинив. — Радвам се, че се появиха снощи, но се радвам и че ни се махнаха от главите. Надявам се, че тук има кораб.
Самият Джурийн се оказа малко селце, само от ниски дървени къщи, но знамето на Белия лъв на Андор се вееше на висок пилон и имаше гарнизон от петдесетина гвардейци на нейно величество, всички облечени в червени сетрета с дълги бели яки върху лъскавите ризници. Бяха поставени тук, обясни капитанът им, за да осигурят подслон за бежанци, желаещи да избягат в Андор, но напоследък идвали все по-малко. Сега повечето отивали към селата по-надолу по реката, близо до Арингил. Хубаво било, че трите жени са дошли сега, защото той тъкмо се канел да прибира своята част в Андор. Неколцината обитатели на Джурийн най-вероятно щели да тръгнат с тях, оставяйки селото на разбойниците или на кайриенските войници от враждуващите Дворове.
Елейн държеше лицето си скрито под качулката на грубото си вълнено наметало, но никой от войниците, изглежда, не свързваше златокосото момиче с щерката-наследница. Някои я поканиха да остане; Егвийн не разбра дали Елейн се зарадва, или се слиса. Тя самата отвърна на неколцината мъже, които я поканиха, че няма време да се разправя с тях. Донякъде й беше приятно, че я поканиха все пак; определено не изпитваше желание да се целува с някого от тези мъже, но й стана приятно да й припомнят, че поне някои мъже я смятат за толкова красива, колкото Елейн. Нинив пък зашлеви един през лицето. Това почти накара Егвийн да се разсмее, а Елейн открито се усмихна. Егвийн реши, че Нинив сигурно са я ощипали, още повече че въпреки свирепия си поглед тя не изглеждаше съвсем недоволна.