Бяха прибрали пръстените си. Не се наложи Нинив да ги убеждава много, че едно от местата, където не трябва да узнават, че са Айез Седай, е Тийр, особено ако онези от Черната Аджа се окажеха там. Егвийн държеше своя в кесийката с каменния тер-ангреал и често я опипваше, за да се увери, че са си там. Нинив бе окачила своя на кожената връв, държаща пръстена на Лан скрит в пазвата й.
В Джурийн имаше кораб, привързан към единствения каменен кей, протягащ се навътре в Еринин. Изглежда, не беше корабът, видян от Авиенда, но все пак бе кораб. Два-пъти по-широк от „Синият жерав“, „Бегач“ носеше името си на високия нос, почти толкова закръглен, колкото и капитанът му.
Дебелият мъжага примигна пред Нинив и се почеса зад ухото, когато тя го попита дали корабът му е бърз.
— Бърз ли? Натоварил съм го с луксозно дърво от Шиенар и черги от Кандор. За какво да бързам с такъв товар? Цените непрекъснато се вдигат. Да, предполагам, че има и по-бързи кораби зад мен, но те няма да отбият тук. И аз нямаше да спра, ако не бях намерил червеи в месото. Що за глупост — да допусна, че в Кайриен може да имат месо за продан. „Синият жерав“ ли? Ах, да, видях Елисор, закачен за нещо горе по реката тази заран. Скоро няма да се измъкне, така мисля. Това ви е то бързият кораб.
Нинив плати цената за трите — и два пъти повече за конете — с такова изражение, че нито Егвийн, нито Елейн посмяха да проговорят дълго след като „Бегач“ се бе отделил от пристана на Джурийн.
Глава 40
Среднощен герой
Облегнат на парапета, Мат гледаше приближаващите се крепостни стени на градчето Арингил, докато дългите весла приближаваха „Сивата чайка“ към дългите намазани с катран дървени кейове. Заслонени със стени, протягащи се във водата, кейовете гъмжаха от хора, други се изсипваха от корабите, завързани по протежението им. Някои от хората бутаха колички, други теглеха коли с високи колелета, всички отрупани с покъщнина и свързани сандъци, но повечето мъкнеха големи вързопи на гръб, а имаше и хора без никакъв багаж. Не всички се бутаха. Много мъже и жени стояха скупчени колебливо на едно място, а децата стискаха пешовете и полите им и плачеха. Войници с червени дрехи и лъскави ризници ги подканяха да напуснат пристаните и да се оттеглят към града, но повечето хора изглеждаха твърде изплашени, за да могат да се помръднат.
Мат се извърна и заслони очи с длан, за да погледне към реката, която оставяха. Тук Еринин беше по-оживена, отколкото южно от Тар Валон, виждаха се почти дузина движещи се съдове, от тесен като треска издължен кораб, плаващ срещу течението с помощта на две триъгълни платна, до широк съд със заоблен нос и квадратни платна, носещ се покрай тях на север.
Но доколкото можеше да разбере, поне половината кораби нямаха нищо общо с речната търговия. Два големи сала с празни палуби се клатушкаха през реката към едно по-малко градче на другия бряг, докато три други се мъкнеха обратно към Арингил — техните палуби бяха натъпкани с хора като каци с риба. Залязващото слънце, увиснало на хоризонта, засенчваше знамето, веещо се над другия град. Брегът беше на Кайриен, но не беше нужно да види знамето отблизо, за да разбере, че е Белият лъв на Андор. Достатъчно приказки бе чул в няколкото андорски селца, където „Сивата чайка“ беше спирала за малко.
Той поклати глава. Политиката не го интересуваше. „Стига да не ми казват отново, че съм андорски поданик, само заради някаква си карта. Светлината да ме изгори, те могат дори да ме принудят да се бия в проклетата им войска, ако тази кайриенска работа вземе че се разпространи. Да изпълнявам заповеди. Светлина!“ Босоногите мъже на палубата на „Сивата чайка“ подготвяха въжетата, които да хвърлят на кейовете.
Капитан Малия го гледаше откъм кърмата. Така и не се беше отказал от усилията си да им се подмаже, да разбере някак в какво се състои важната им задача. Най-накрая Мат беше вдигнал ръце и му показа подпечатаното писмо, като му каза, че е от щерката-наследница до кралицата. Лично писмо от една дъщеря до майка и, нищо повече. Малия, изглежда, беше чул само думите „кралица Мургейз“.