Докато Мат и Том си пробиваха път през множеството, Том промърмори:
— Знам, че този човек никак не е симпатичен, но защо трябваше да му се подиграваш непрекъснато? Не ти ли стигна това, че изяде и последната троха от собствените му запаси чак до Тийр?
— Не съм ял почти два дни. — Гладът просто бе изчезнал една заран, за негово огромно облекчение. Сякаш последната хватка на Тар Валон се беше отпуснала. — Последния път повечето го изхвърлих през борда и доста се потрудих, за да не ме види никой. — Сред тези измършавели лица наоколо, немалко от които детски, това никак не звучеше смешно. — Малия си заслужаваше подигравките. Какво ще кажеш за онзи кораб вчера? Дето беше заседнал. Можеше да се приближи и да помогне, но не пожела да мине наблизо, колкото и да му викаха. — Спряха до една жена с дълга тъмна коса, която можеше да мине за хубава, ако не беше така измършавяла и унила. Тя се взираше в лицето на всеки минаващ покрай нея, сякаш търсеше някого; момче, малко по-високо от кръста й, и две по-малки момичета се държаха за полите й и плачеха. — Всички тези приказки за речни пирати и клопки. Изобщо не ми приличаше на клопка.
— А ти непрекъснато се отклоняваш от пътя си, за да помагаш на хората, нали? Странно как не съм го забелязал досега.
Двете момиченца хлипаха в полите на майка си, докато момчето се мъчеше да сдържи сълзите си. Дълбоко хлътналите очи на жената се спряха на Мат за миг, след което отново се отместиха; жената сякаш съжаляваше, че не може и тя да заплаче. Мат изрови шепа монети от джоба си и без дори да поглежда какви са, ги пъхна в ръката й. Тя се сепна изненадана, зяпна златото и среброто в шепата си с неразбиране, което бързо се обърна в усмивка, благодарни сълзи премрежиха очите й.
— Купи им нещо за ядене — каза й той бързо и продължи напред, преди да е успяла да проговори. Забеляза как го гледа Том. — Какво си ме зяпнал? Монетите се печелят лесно, стига да намеря някой, който обича да играе на зарове. — Том кимна бавно, но Мат не беше сигурен, че го е разбрал. „Проклетите му деца ми скъсаха нервите с това реване, това е всичко. Тъпият веселчун сега сигурно ще очаква да раздавам злато наляво и надясно на всеки нещастен бездомник. Глупак!“ За малко му стана неловко, че не знае дали последното се отнася за Том, или за самия него.
Започна да отбягва лицата наоколо, докато не мерна в дъното на пристана точно онзи, който му трябваше. Един свалил шлема си войник с червена камизола и ризница, който подкарваше хората към града. Имаше обруления вид на опитен в службата десятник. Както примижваше към залязващото слънце, напомняше на Мат за Юно, въпреки че и двете му очи бяха здрави. Изглеждаше почти толкова уморен, колкото хората, които подканяше.
— Хайде, движи се — викаше той на тълпата с дрезгав глас. — Не можете да останете тука, проклетници, Движете се. Хайде, пръждосвайте се към града.
Мат се изпречи пред войника и се усмихна подкупващо.
— Ще ме извините, капитане, но бихте ли ми казали къде мога да намеря приличен хан? И конюшня, където да се купят добри коне. Дълъг път ни чака утре заран.
Войникът го огледа от глава да пети, погледна Том и веселчунския му плащ и отново изгледа Мат.
— Капитан, викаш? Е, момче, ще ти трябва късмета на Тъмния, за да намериш някоя конюшня, в която да преспиш. Повечето от този народ спи под стени и огради. А пък ако намериш кон, който още не е насечен за храна, най-вероятно ще трябва да набиеш стопанина му, за да го накараш да ти го продаде.
— Да ядат коне! — промърмори отвратен Том. — Наистина ли е станало толкова зле от тази страна на реката? Не праща ли храна кралицата?
— Лошо е, веселчуне. — Войникът се намръщи. — Прехвърлят реката по-бързо, отколкото воденичните камъни могат да смелят брашно или фургоните да успеят да превозят продоволствие от фермите. Е, това няма да продължи дълго. Дойде заповед. Утре спираме да ги пускаме и ако някой се опита, ще ги отпращаме обратно. — Той изгледа навъсено струпалото се по пристанището множество, сякаш хората бяха виновни, след което измери Мат със същия сърдит поглед. — Заемаш място, пътниче. Движи се. — Гласът му отново се извиси, насочен към всички наоколо. — Хайде, движение! Не можете да стоите тук, проклетници! Движете се!
Мат и Том се сляха с потока от хора, коли и шейни, влачещ се към портите на градските стени на същинския Арингил.
Главните улици бяха настлани с плоски сиви камъни, но бяха задръстени с толкова много хора, че на човек му беше трудно да види камъните под ботушите си. Повечето сякаш се движеха безцелно, без да имат къде да отидат, а онези, които се бяха отказали, приклякаха или сядаха обезсърчени покрай улицата, по-щастливите клюмнали глави върху вързоп дрехи пред гърди, други — стиснали някоя ценна вещ в ръце. Мат забеляза трима, които държаха часовници, и още дузина със сребърни тави и подноси. Повечето жени държаха невръстни деца до гърдите си. Из въздуха се носеше гълчава и тих, безсловесен ропот на умора. Той си проправяше път през тълпата намръщен и се оглеждаше за табела на някой хан.