Сградите бяха всякакви — дървени, тухлени или от камък, нагъсто една до друга, покрити с каменни плочи, керемиди и слама.
— Не е в стила на Мургейз — промълви след известно време Том, повече на себе си. Рунтавите му вежди се бяха смръщили.
— Кое не е в стила на Мургейз? — попита Мат разсеяно.
— Да спира прехвърлянето. Да връща хората. Нравът й винаги е бил опасен като мълния, но и винаги е имала сърце за всички бедни и гладни. — Той поклати глава.
Точно тогава Мат видя една табела — с надпис „При речния“ и рисунка на босоног мъж без риза, който танцуваше джига — извърна се натам, проправяйки си път през множеството и подхвърли през рамо:
— Ти остави сега Мургейз, Том. Все още ни чака дълъг път до Кемлин. Дай първо да видим колко злато ще ни струва едно легло за тази нощ.
Гостната на „При речния“ изглеждаше точно толкова претъпкана, колкото и улиците навън, и когато ханджията чу какво иска Мат, така се разсмя, че чак бузите му се разтресоха.
— Аз сега спя с четирима на едно легло. И собствената ми майка да дойде, няма да мога да й предложа и едно одеяло край огъня.
— Както трябва да сте забелязали — изрече Том с екнещия си глас, — аз съм веселчун. Сигурно можете да ни намерите поне голи дъски в някой ъгъл, в замяна на което ще веселя гостите ви с разкази и жонглиране, с гълтане на огън и ловкост на ръцете.
Ханджията се изсмя в лицето му.
Когато Мат го издърпа на улицата, Том му изръмжа с нормалния си глас:
— Така и не ме остави да го попитам за конюшнята му. Сигурно щеше да се намери място поне в плевника.
— Достатъчно съм спал в конюшни и плевни, откакто напуснах Емондово поле — отвърна Мат. — Както и под храсталаци. Искам легло.
Но в следващите четири хана ханджиите му отвръщаха по същия начин; в последните два за малко да го изхвърлят, когато им предложи игра на зарове срещу легло. А когато петият му каза, че не би дал сламеник дори на самата кралица — мястото впрочем се казваше „Добрата кралица“, — той въздъхна и го попита:
— Какво ще кажеш тогава за конюшнята? Сигурно можем да се подслоним поне в сеното срещу известна цена.
— Моята конюшня е за коне — отвърна кръглоликият мъж, — не че са останали много в града. — Той лъскаше една сребърна чаша; отвори вратата на един плитък шкаф и я постави до други; две с две не се повтаряха. Отгоре на шкафа, над дъгата на вратичките, имаше изкусно изработена кожена чаша за зарове. — Не пускам там хора, за да не плашат конете и да не ми ги отмъкне някой. Тези, които ми плащат, за да им приютя животните, искат добра грижа за тях, а имам и два свои. Няма постеля за вас в конюшната.
Мат изгледа замислено чашата за зарове. Извади от джоба си златна андорска крона и я постави върху лавицата на шкафа. Следващата беше сребърна тарвалонска марка, после златна, и златна тайренска крона. Ханджията погледна монетите и алчно облиза устни. Мат прибави два иллиански сребърника и още една андорска крона и погледна кръглоликия ханджия. Той се поколеба. Мат посегна към монетите. Ханджията го изпревари.
— Може пък вие двамата да не раздразните много конете. Мат се усмихна.
— Като стана дума за коне, каква цена искаш за твоите два? Със седлата и такъмите, разбира се.
— Конете си не продавам — отвърна мъжът, стиснал монетите до гърдите си.
Мат вдигна чашката със зарове и ги разбърка.
— Още два пъти по толкова срещу конете, седлата и такъмите. — Разтърси джоба на палтото си, за да се раздрънчат останалите монети и да покаже, че има с какво да покрие облога. — Едно мое хвърляне срещу по-доброто от твои две. — Едва не се разсмя, когато лицето на ханджията грейна от алчност.
Когато след малко Мат влезе в конюшнята, първата му работа беше да се огледа за чифт кафяви коне. Животните изглеждаха невзрачни, но бяха негови. Нуждаеха се от здраво чесане, но изглеждаха в добро състояние, при положение че всички коняри, с изключение на един, се бяха разбягали. Ханджията беше страшно възмутен от оплакванията им, че не им плащал достатъчно да преживеят, и му се струваше истинско престъпление това, че останалият се бе одързостил да му каже, че ще се прибере да се наспи у дома си, понеже много се бил уморил да върши работата и на другите трима.
— Пет шестици — промърмори Том зад гърба му. Погледът, с който обходи конюшнята, не издаваше особен ентусиазъм, по-скоро показваше, че го е очаквал. Прашинки проблясваха под лъчите на гаснещото слънце, провиращи се през притворените врати, а въжетата, предназначени за бали със сено, висяха като лозници от халките на таванските греди. Сеновалът горе тънеше в сумрак. — Когато той хвърли четири шестици и една петица втория път, си помисли, че със сигурност си загубил, както и аз. Напоследък не печелиш всяко хвърляне.