Вятърът разнасяше остра миризма на сол и с нищо не облекчаваше жегата. Слънцето се беше смъкнало на запад, но все едно че още беше пладне. Въздухът беше влажен — другояче не можеше да се определи. Влажен. Носът му долови миризмата на прясна риба откъм лодките, на вмирисана риба и тиня от блатата и противната воня от двора за щавене на кожи на голото островче сред блатната трева.
Капитан Адарра промърмори тихо нещо зад гърба му, кормилният лост изскърца и „Снежната гъска“ леко промени курса си. Босоногите мъже с дългите весла крачеха така, сякаш не искаха да вдигат никакъв шум.
Перин се загледа към щавилницата, където мъже стържеха кожи, опънати върху дървени рамки, а други вадеха кожи от големи щерни с дълги прътове. Тъпчеха измитите кожи в бурета и после търкаляха буретата до дългата ниска сграда в края на работилницата; понякога кожите се връщаха в щерните и върху тях изливаха някакви течности от големи каменни корита. Тук сигурно произвеждаха на ден повече кожа, отколкото за цял месец в Емондово поле, а можеше да се види и друга щавилня на още едно островче, отвъд първото.
Не че толкова му бяха интересни корабите, рибарските лодки и работилниците за щавене на кожа, дори и птиците — въпреки че наистина се чудеше какви ли са онези с червените пера и широки клюнове, които ловяха риба във водата. Някои от тях, изглежда, ставаха за ядене, особено ако човек е гладен — но всичко друго беше по-добре, отколкото да поглежда какво става зад него на палубата на „Снежната гъска“.
Моарейн не беше проявила нито задоволство, нито недоволство, когато разбра, че Зарийн — „Няма да я нарека Файле, колкото и да иска да я наричат така! Тя не е никаква соколица!“ — е разбрала, че е Айез Седай, въпреки че може би малко се ядоса, че не й е казал. „Малко се ядоса. Нарече ме глупак, но само толкова. Тогава.“ Моарейн, изглежда, изобщо не се трогна от това, че Зарийн била Ловец на Рога. Но когато научи, че според момичето тъкмо те биха могли да я отведат до Рога на Валийр, когато научи, че той беше знаел и това, а не беше й го казал — Зарийн според него бе проявила прекалена словоохотливост пред Моарейн и по двата въпроса — синият й поглед стана толкова студен, че той се почувства като натъпкан в каца, пълна със сняг. Айез Седай не каза нищо, но го поглеждаше прекалено често и достатъчно пронизващо, за да може да се успокои.
Той се озърна през рамо и бързо извърна глава, за да се взре отново в речния бряг. Зарийн седеше, кръстосала крака, на палубата до завързаните между двете мачти коне — тесните й рязани поли почти се бяха разтворили — и се правеше, че разглежда покривите и кулите на приближаващия се град. Моарейн също гледаше към града, но от време на време се извръщаше и мерваше момичето с убийствения си поглед изпод дълбоката качулка на пелерината си. „Как може да я носи в тази жега?“ Собственото му палто беше разкопчано додолу и яката на ризата му беше развързана.
Зарийн посрещаше всеки поглед на Айез Седай с усмивка, но щом Моарейн извърнеше глава, преглъщаше и изтриваше с опаките на ръката потта от челото си.
Перин дори й се възхищаваше, че успява да докара тази усмивка, когато Моарейн я погледне. Беше много по-добре от това, което той можеше да постигне. Никога не беше виждал Моарейн толкова ядосана, но лично той предпочиташе да му изкрещи, да се скара, да направи всичко друго, но да не го поглежда така. „Светлина, може би не всичко друго!“ Може би все пак бе по-добре само да го гледа.
Лан седеше на носа и външно беше погълнат от грижи за меча си, но не правеше почти никакво усилие да прикрие насмешката си. Понякога устните му леко се извиваха, почти в усмивка. Перин не беше сигурен в това: от време на време му се струваше, че е просто сянка — сенките могат да направят и един чук да изглежда засмян. Всяка от двете жени си мислеше, че тя самата е повод за веселието му, но Стражникът, наглежда, изобщо не се притесняваше от нацупените физиономии, с които го поглеждаха.
Преди няколко дни Перин беше чул как Моарейн попита с леден глас Лан какво толкова му е смешно.
— Никога не бих ти се присмял, Моарейн Седай — бе й отвърнал той спокойно, — но ако наистина се каниш да ме отпратиш при Мирел, трябва да навикна да се смея. Чувам, че Мирел разказвала на Стражниците си шеги. Гайдин винаги трябва да се усмихват на остроумните закачки на държателките на връзките им; а ти доста рязко ми подхвърляш закачки, над които да се смея, нали? Може би все пак ще решиш да остана с теб в края на краищата. — Тя го изгледа с поглед, който би приковал всеки друг мъж на мачтата, но Стражникът дори не примигна. Сравнена с Лан, стоманата изглеждаше като калай.