Когато Моарейн и Зарийн се съберяха на палубата, екипажът се залавяше с работата си в пълна тишина. Капитан Адарра държеше главата си клюмнала на една страна и имаше вид на човек, на когото никак не му се иска да слуша това, което чува. Заповедите си даваше шепнешком, вместо да крещи, както отначало. Вече всички знаеха, че Моарейн е Айез Седай, и освен това всички знаеха, че е недоволна. Перин веднъж се бе въвлякъл в двубой по надвикване със Зарийн и не беше сигурен кой от двамата произнесе думите „Айез Седай“, но така или иначе, целият екипаж го знаеше, „Проклета жена!“ Не беше сигурен дали има предвид Моарейн, или Зарийн. „Ако тя е соколицата, каква ли ще е ястребицата? Светлина! Не! Никаква соколица не е тя, и точка!“ Единственото добро нещо за него в цялата тази история беше, че при наличието на Айез Седай, от която да се безпокоят, никой от екипажа повече не поглеждаше очите му.
Лоиал не се мяркаше никъде. Огиерът се скриваше в тясната си каюта винаги когато Моарейн и Зарийн се окажеха заедно горе — твърдеше, че работел върху бележките си. Излизаше на палубата само през нощта, за да пуши лула. Перин не разбираше как понася жегата — дори Моарейн и Зарийн за него бяха по-лесни за изтърпяване, отколкото да си под палубата.
Той въздъхна и продължи да се взира към Иллиан. Градът, към който се приближаваше корабът, беше голям — колкото Кайриен или Кемлин, единствените два големи града, които беше виждал досега — и се издигаше сред просторни блата, обхващащи мили наоколо: приличаха на огромна равнина с полюшващи се треви. Иллиан нямаше никакви крепостни стени, а сякаш се Състоеше само от кули и дворци. Сградите бяха от светъл камък освен някои, които, изглежда, бяха варосани, но камъкът биваше бял, сив, червеникав и с всякакви оттенъци на зеленото. Дългите кейове присланяха много кораби, пред повечето от които „Снежната гъска“ изглеждаше като джудже, и гъмжаха от хора. Имаше и корабостроителници, от другата страна на града, в които се виждаха кораби в различно състояние, от скелети с дебели дървени греди за ребра до почти готови да бъдат пуснати на вода в пристанището.
Може би Иллиан щеше да се окаже достатъчно голям, за да задържи вълците настрана. Те със сигурност не можеха да ловуват из тия блата. „Снежната гъска“ беше надбягала вълците, които го бяха следвали от планините. Сега той боязливо посегна към тях с ума си и… не усети нищо. Странно усещане за празнота, при положение че тъкмо това беше искал. Сънищата му си бяха негови — в по-голямата си част — след първата нощ. Моарейн го бе попитала за тях с хладен тон и той и беше казал истината. На два пъти се бе озовал в онзи странен вълчи сън и и двата пъти Скокливец се бе появил и го беше извел, казвайки му, че все още е твърде млад, твърде нов, Какво бе разбрала Моарейн от това, нямаше представа, но не му каза нищо, освен да е нащрек.
— Много съм си добре — беше й изръмжал той. Беше почти привикнал с това, че Скокливец е мъртъв и същевременно не е, поне във вълчия сън.
От кораба хвърлиха въжета към брега. Докато ги завързваха на каменните пилони на кея, слабичкият капитан се разшава енергично н свирепо зашепна на екипажа. Окачиха макари да прехвърлят животните на брега. Черният боен кон на Лан се разрита и за малко да счупи макарата, която го издигаше. За огромния рунтав кон на Лоиал се наложи да използват две.
— Голяма чест — прошепна Адарра на Моарейн с почтителен поклон, докато тя пристъпваше по широките дъски, отвеждащи към кея. — Голяма чест, че ви служих, Айез Седай. — Тя слезе на брега, без да го поглежда, скрила лице под качулката си.
Лоиал се появи чак когато всички бяха слезли на кея, помъкнал големите си дисаги и навитото одеяло и наметалото си.
— Не разбрах, че сме пристигнали — избоботи той без дъх. — Тъкмо препрочитах своите… — Гласът му заглъхна, след като погледна към Моарейн. Цялото й внимание изглеждаше погълнато от действията на Лан, който оседлаваше Алдийб, но ушите на огиера потрепнаха като на нервен котарак.
„Бележките му — помисли си Перин. — Някой ден трябва да видя какво ли е записал за всичко това.“ Нещо го погъделичка по врата и той подскочи цяла стъпка нагоре, преди да осъзнае, че му е замирисало на чисти дъхави треви сред омесените миризми на подправки, катран и воня от пристанището.