Зарийн разшава пръсти и ги погледна усмихнато.
— Щом мога да постигна това само с едно почесване с пръстите си, селянче, колко ли би подскочил, ако бях…
Бяха започнали малко да го уморяват разсъжденията за тези нейни погледи. „Може и да е хубава, но ме гледа така, както аз гледам на някое сечиво, с което никога не съм си служил, и се мъча да отгатна как е направено и какво му е предназначението.“
— Зарийн. — Гласът на Моарейн беше хладен, но спокоен.
— Казвам се Файле — отвърна твърдо Зарийн и за момент, с малко възголемия си нос, наистина заприлича на сокол.
— Зарийн — повтори Моарейн още по-твърдо. — Време е пътищата ни да се разделят. Ще намериш по-добър улов на друго място, и по-безопасен.
— Не смятам — заяви Зарийн твърдо. — Един Ловец трябва да следва дирята, която е видял, а никой Ловец не би изпуснал дирята, която вие оставяте. И съм Файле. — Малко го развали накрая, като преглътна, но все пак не примигна, когато срещна очите на Моарейн.
— Сигурна ли си? — попита тихо Моарейн. — Сигурна ли си, че няма да промениш намеренията си… Соколице?
— Няма. Нито вие, нито вашият каменолик Стражник можете да ме спрете. — Зарийн се поколеба, след което добави замислено, сякаш решила да бъде съвсем откровена: — Поне няма нищо, което вие ще направите, за да ме спрете. Знам нещичко за Айез Седай; знам въпреки всичките приказки, че има някои неща, които не бихте ми направили. А не вярвам, че каменоликият ще направи това, което трябва, за да ме откаже.
— Съвсем ли си сигурна? — промълви тихо Лан и изражението му не се промени, но Зарийн отново преглътна.
— Няма нужда да я плашиш, Лан — каза Перин. С изненада се усети, че гледа Лан сърдито.
Погледът на Моарейн накара и двамата да замълчат.
— Ти си убедена, че знаеш какво една Айез Седай няма да направи, така ли? — Изрече го по-тихо от и отпреди. Усмивката й никак не беше мила. — Щом искаш да тръгнеш с нас, чуй какво трябва да направиш. — Веждите на Лан трепнаха от изненада; двете жени се гледаха една друга като сокол и мишка, но този път не Зарийн беше соколът. — Ти ще се закълнеш в своята Ловджийска клетва да правиш това, което ти казвам, да ми се подчиняваш и да не ни оставяш. Разбереш ли повече от това, което ти се полага, за нашата работа, няма да допусна да попаднеш в грешни ръце. Запомни го наистина, момиче. Ще се закълнеш да действаш като една от нас и да не вършиш нищо, което би застрашило нашата цел. Няма да задаваш въпроси нито накъде отиваме, нито защо; ще се задоволяваш с това, което аз реша да ти кажа. Във всичко това Ще се закълнеш, или ще останеш тук, в Иллиан. И няма да напуснеш това блато, докато аз не се върна да те освободя, дори това да отнеме целия ти живот. В това аз ти се заклевам.
Зарийн извърна глава притеснена, поглеждайки Моарейн с едно око.
— И мога да ви придружа, ако се закълна? — Айез Седай кимна.
— И ще стана една от вас, също като Лоиал и каменоликия? Но не мога да задавам въпроси. А те могат ли да задават въпроси? — Моарейн, изглежда, загуби част от търпението си. Зарийн се поизправи и вдигна високо глава. — Много добре тогава. Кълна се в името на своята клетва, която положих като Ловец. Ако я наруша, ще съм нарушила и двете. Заклевам се!
— Готово — каза Моарейн и докосна челото й. Зарийн потръпна.
— След като ти ни я доведе, Перин, поемаш я под своя отговорност.
— Под моя ли? — изрева той.
— Не съм ничия отговорност, сама отговарям за себе си! — почти извика Зарийн.
Айез Седай продължи също толкова сурово, все едно че не бяха си отворили устата.
— Изглежда, че си намерил сокола на Мин, тавирен. Опитах се да я откажа, но изглежда, че ще каца на рамото ти, каквото и да направя. Шарката ти затъкава бъдеще, по всичко личи. Но запомни следното: ако ми се наложи; ще изтръгна нишката ти от Шарката. И ако момичето застраши онова, което трябва да бъде, ще споделиш съдбата й.
— Не съм молил да идва с нас! — възрази Перин. Моарейн спокойно се качи на Алдийб и нагласи пелерината си по седлото на бялата кобила. — Не съм молил за нея! — Лоиал го изгледа със свити рамене и изломоти нещо неразбрано. Но несъмнено за това колко е опасно да ядосваш една Айез Седай.
— Ти си тавирен? — попита Зарийн невярващо. Очите й пробягаха по грубите му селски дрехи и се спряха на жълтите му очи. — Е, може би. Каквото и да си, тя те заплашва също като мен. Коя е тази Мин? Какво иска да каже с това, че съм щяла да ти кацна на рамото? — Лицето й се стегна. — Само да се опиташ да ме направиш своя отговорност, ще ти отрежа ушите. Чу ли ме?