Перин стисна език зад зъбите си с усилие и оттук нататък се постара да не се заглежда повече така открито. Никой, изглежда, не взимаше Лоиал за кой знае каква забележителност; малцина го поглеждаха повторно, дори малките дечица, които подтичваха възбудени наоколо. Изглеждаше, че огиерите не са непозната гледка в Иллиан. Никой от населението не обръщаше внимание на жегата и влагата също така.
Лоиал като че ли не беше много доволен от човешкия прием. Дългите му вежди клюмнаха чак до бузите и ушите му клепнаха унило, въпреки че Перин не беше сигурен дали това не е от въздуха. Собствената му риза се беше залепила на гърба му от пот и влага.
— Да не се боиш, че ще намериш тук други огиери, Лоиал? — попита той. Усети как Зарийн се размърда на гърба му и се изруга наум за развързания си език. Беше се наканил да казва на тази жена по-малко и от онова, което Моарейн смяташе да й споделя. Така, може би, щеше да я отегчи достатъчно, че да я принуди да ги остави. „Стига Моарейн да я остави да се махне сега. Да ме изгори дано, не искам една проклета соколица да ми е кацнала на рамото, даже и да е хубава.“
Лоиал кимна.
— Нашите каменоделци понякога дохождат тук. — Този път говореше шепнешком, не само за огиер, но и за всеки друг. Дори Перин едва го чу. — От стеддинг Шангтай, искам да кажа. Тъкмо майстори от нашия стеддинг са построили част от Иллиан — Двореца на Съборната, Великата вала на Съвета и някои други — и те винаги ни канят, когато има нещо за ремонтиране. Перин, ако тук има огиери, те ще ме върнат в стеддинга. Трябваше да се сетя за това преди, Това място ме притеснява, Перин. — Ушите му помръднаха нервно.
Перин подкара Стъпко по-близо до него и посегна да потупа Лоиал по рамото. Посягането беше нависоко, над главата му. Без да забравя, че зад гърба му е Зарийн, той заподбира думите си предпазливо.
— Лоиал, не вярвам Моарейн да им позволи да те зърнат. Ти си с нас от дълго време и тя като че ли иска да си с нас. Няма да им разреши да те вземат, Лоиал. — „Защо ли? — учуди се внезапно. — Мен ме държи, защото смята, че може да се окажа важен за Ранд, и може би защото не иска да казвам онова, което знам, на никого. Може би иска и той да остане по същата причина.“
— Разбира се, че няма — отвърна Лоиал малко по-уверено и ушите му щръкнаха. — Аз съм много полезен, в края на краищата. Може да й се наложи отново да пътува по Пътищата, а не би могла да го направи без мен. — Облегналата се на гърба на Перин Зарийн помръдна и той поклати глава, опитвайки се да улови погледа на Лоиал. Но Лоиал не го гледаше. Изглежда, се усети какво е казал току-що и туфите в ушите му леко посърнаха. Огиерът огледа града около тях и дори се извърна през рамо. — Не ми харесва това място, Перин.
Моарейн яздеше плътно до Лан и му говореше тихо, но Перин успя да долови част от думите й.
— Нещо в този град не е наред. — Стражникът кимна.
Перин усети сърбеж между плешките си. „Първо Лоиал, сега и тя. Какво е това, което не забелязвам?“ Слънцето огряваше ярките керемиди по покривите и се отразяваше в бледия уличен калдъръм. Сградите, изглежда, държаха хлад отвътре; хората също изглеждаха хладни.
Отначало не забелязваше нищо необичайно. Мъже и жени, забързани по работа, устремени, но някак по-мудни, отколкото беше свикнал да ги вижда по градовете на север. Реши, че може би е от горещината и яркото слънце. После забеляза чираче от някаква хлебарница — подтичваше, нагласило на главата си голяма тава с пресни самуни; на лицето му се беше изписала гримаса, сякаш бе готов да се разреве. Жена, спряла се пред дюкян за тъкани, сякаш бе готова да захапе мъжа, поднесъл й мостри за оглед. Фокусник, застанал на ъгъла, беше стиснал зъби и гледаше сърдито хората, които пускаха дребни монети в шапката му, сякаш ги мразеше. Не всички изглеждаха така, но Перин имаше чувството, че поне на едно лице от пет е изписан яд и омраза. И при това не мислеше, че изобщо си дават сметка за това.
— Какво има? — попита Зарийн. — Нещо си напрегнат. Все едно че съм се хванала за скала.
— Нещо не е наред — каза и той. — Не знам какво, но нещо не е наред. — Лоиал кимна тъжно и отново замърмори как щели да го приберат.
Докато продължаваха да яздят, пресичайки още и още мостове към другата страна на Иллиан, сградите около тях започнаха да се, променят. Бледият камък все по-често беше неогладен. Кулите и палатите изчезнаха, заменени от все повече ханове и складове. Много от мъжете и жените по улиците ходеха със странна, олюляваща се походка; много от тях бяха босоноги и му приличаха на моряци. Във въздуха се носеше наситена миризма на смола и коноп, примесена с миризма на дърво — на току-що отсечени или нарязани трупи, и на вкисната кал. Миризмата от каналите също се усили и ноздрите му се сбърчиха. „Нощни гърнета — помисли си. — Нощни гърнета и стари нужници.“ Догади му се.