— Мостът на цветята — обяви Лан, докато прекосяваха поредния нисък мост. — А сега се намираме в Квартала на благоуханията. Иллианците са поетични хора.
Зарийн прихна зад гърба на Перин.
Сякаш отегчен от мудния иллиански ритъм. Стражникът ги поведе по-бързо през улиците към една странноприемница, двуетажни постройка от блед камък със зеленикави жилки, покрита със зеленясали плочи. Вече се спускаше вечер и светлината от смъкващото се зад хоризонта слънце се смекчи. Жегата стана малко по-поносима, но не съвсем. Едно чернокосо десетинагодишно хлапе попита Лоиал дали е огиер и когато Лоиал му отвърна, че е, момчето каза:
— Така си и мислех. — И кимна доволно и отведе големия кон на Лоиал, като си подхвърляше дадената му монета във въздуха и я ловеше.
Подът на гостната беше прашен, а въздухът — задимен от пушека на табак. Миришеше на вино, на печена риба от кухнята и на тежки благовонни. Таванските греди бяха грубо одялани и почернели от времето. Толкова рано вечерта само една четвърт от масите и пейките бяха запълнени от босоноги мъже с работни дрехи. Повечето седяха скупчени плътно около една маса, на която хубаво тъмнооко момиче, от което лъхаше благовонието, пееше под звуците на дванадесетструнен битерн и танцуваше, веейки полата си. Свободно падащата й блузка беше с много дълбоко деколте. Перин веднага разпозна мелодията — „Девойчето танцуващо“, но думите, които момичето пееше, бяха различни от тези, които му бяха познати.
Тя подхвана нов куплет, а когато Перин осъзна какво точно пее, лицето му пламна.
Беше си мислил, че нищо не би могло да го смути повече от танца на момичетата на Калайджиите, но онова при тях беше само намек за нещата. А това момиче пееше направо за тях.
Зарийн кимаше в такт с музиката, ухилена до ушите. Усмивката й се разшири още повече, когато го погледна.
— Е, селянче, не съм си и помисляла, че мъж на твоите години все още може да се изчервява.
Той я изгледа сърдито и едва се сдържа да не изкаже нещо глупаво. „Тази проклетница все ме кара да подскачам. Светлина, обзалагам се, че си мисли, че никога не съм целувал момиче!“ Постара се да не слуша повече песента на момичето. Ако не успееше да махне червенината от лицето си, Зарийн със сигурност щеше да го накара да се изчерви още повече.
Когато влязоха, по лицето на собственичката пробяга нотка на изненада. Беше едра, закръглена жена с навита гъста коса и миришеше на сапун.
— Госпожо Мари — рече тя, — не съм и помисляла, че ще ви видя днес тук. — Поколеба се, измери с поглед Перин и Зарийн и хвърли едно око на Лоиал, но не така изпитателно, както огледа тях. Очите й всъщност грейнаха като видя огиера, но същинското й внимание бе насочено към „госпожа Мари“. Сниши глас. — Гълъбите ми не дойдоха ли читави? — Лан, изглежда, възприемаше като притурка към Моарейн.
— Сигурна съм, че са дошли, Ниеда — отвърна Моарейн. — Бях на път, но съм сигурна, че Адайн е записала всичко, което си съобщила. — Тя погледна към пеещото момиче без външен израз на неодобрение, всъщност без никакъв израз. — „Язовеца“ беше значително по-тих, когато бях тук последния път.
— Аха, госпожа Мари, тъй беше. Но простаците още не са преживели зимата, както изглежда. Не бях имала побоища в „Язовеца“ от десет години, чак до края на тая зима. — Тя кимна към един мъжага, по-едър дори от Перин, който седеше облегнат на стената, кръстосал яките си ръце пред гърди, и потрепваше в такт с музиката. — Даже Били едва ги усмиряваше, та затова наех момичето да им поразсее размътените глави. Някъде от Алтара е. — Тя килна глава, заслушана за миг в музиката. — Хубав глас, ама аз пеех по-добре — аха, че и танцувах по-хубаво — когато бях на нейните години.