Перин изсумтя и се изкашля, представяйки си как тази огромна жена подскача върху масата и пее тази песен — хвана част от думите: „Ще съблека и долната си риза, риза“ — и Зарийн го сръга с юмрук между ребрата. Той изгрухтя.
Ниеда го погледна.
— Ще взема да ти забъркам малко мед със сяра, момко, за това гърло. Не щеш да хванеш настинка преди да се е стоплило времето, при тази хубавелка на рамото ти.
Моарейн го изгледа с укор, че ги е прекъснал.
— Странно, че трябва да се оправяш с тия побоища. Помня, че племенникът ти ги усмиряваше отрано. Случило ли се е нещо особено, та хората тук са станали така раздразнителни?
Ниеда се замисли за момент.
— Може би. Трудно е да се каже. Младите лордчета всеки ден слизат по кейовете да щипят моми и да пируват, като че ли не могат да го правят там, дето въздухът е по-чист. Може би сега слизат насам по-често, отколкото през най-лютата зима. Може би. А и другите напоследък също са станали едни заядливи… Ама люта зима си беше. От туй мъжете, че и жените стават по-сърдити от всичкия този дъжд и студ. Ами че то, аз на два пъти намерих лед в умивалника, Не беше толкоз люта, колкото предната, ама пак си беше тежка зима, от хиляда години не е имало такива. Почти да повярва човек на приказките на ония странници, че някъде от небето падала замръзнала вода. — Тя се изкикоти, за да покаже колко малко вярва на такива небивалици.
Перин поклати глава. „Не вярва, че има сняг?“ Но щом смяташе това време за студено, защо не?
Моарейн наведе глава умислено и качулката засенчи лицето й.
Момичето върху масата подхвана нов куплет и Перин усети, че неволно се е заслушал. Никога не бе чувал жена да прави неща, които смътно да се доближават до онова, за което пееше момичето, но му се стори интересно. Забеляза, че Зарийн го гледа, и се помъчи да се направи, че изобщо не слуша.
— Какво необичайно е станало в Иллиан напоследък? — попита най-сетне Моарейн.
— Ами то, май издигането на лорд Бренд в Съвета на деветимата може да се нарече необичайно — каза Ниеда. — Късметът да ме ръчне дано, не помня даже да съм чувала името му преди зимата, но дойде той в града — някъде откъм мурандийската граница, тъй разправят — и го издигнаха кажи-речи за една седмица. Викат, че бил добър човек, и най-силният от Деветимата — всички го следвали, разправят, макар да е най-новият и непознат — но понявга сънувам странни сънища за него.
Моарейн тъкмо бе отворила уста — да каже на Ниеда, че има предвид последните няколко нощи, Перин беше сигурен в това — но се поколеба и запита:
— Какви странни сънища, Ниеда?
— О, пълни глупости, госпожо Мари. Наистина ли искате да ги чуете? Сънища за лорд Бренд по странни места, върви по едни мостове, увиснали във въздуха. Всичко едно замъглено такова, в тия сънища, но ме спохождат почти всяка нощ. Представяте ли си? Глупости пълни, да ме сръчка орисията дано! Да, странна работа. Били и той разправя, че сънувал същите сънища. Мисля, че като ги е чул от мен, ги повтаря. Били си е глупавичък, тъй де.
— Може би си несправедлива — въздъхна Моарейн.
Перин се взря в тъмната й качулка. Гласът й му беше прозвучал плахо, потресен някак, повече отколкото когато мислеше, че в Геалдан се е появил нов Лъжедракон. Страх не надушваше, но… Моарейн все пак беше изплашена. Тази мисъл за него беше още по-ужасяваща, отколкото да види Моарейн ядосана. Ядосана можеше да си я представи, но изплашена — дори не можеше и да го допусне.
— Ама и аз какво съм се разбъбрила — каза Ниеда. — Сякаш глупавите ми сънища са толкоз важни. — Тя отново се изкиска, този път по-кратко: това не и се струваше толкова глупаво, колкото снега. — Ама вие сте ми уморена, госпожо Мари. Ще ви заведа по стаите. И после едно хубаво ядене от прясно уловена червенощарка.
„Червенощарка? Трябва да е някаква риба“ — реши той; миришеше му на готвена риба.
— Стаи — повтори разсеяно Моарейн. — Да. Ще вземем стаи. Храната може да почака. Кораби. Ниеда, какви кораби потеглят утре рано за Тийр? Тази нощ ми се отваря работа. — Лан я изгледа намръщен.
— За Тийр ли, госпожо Мари? — засмя се Ниеда. — Че то за Тийр няма. Деветимата забраниха всякакъв кораб да плава до Тийр, нито от Тийр да идват тук, отпреди един месец, макар според мен на Морския народ да им е все едно. Но в пристанището сега няма и един техен кораб. Ей това е странно. Заповедта на Деветимата, викам, а кралят си мълчи, макар друг път да надига глас, всякогаш, когато направят нещо, без да го питат. Пък може и да не е толкоз странно. При всички тия приказки, че ще има война с Тийр, ама пък лодкарите и фургонджиите, дето карат продоволствие за войската, разправят, че войниците гледали повече накъм север, към Муранди.