— Пътищата на Сянката са заплетени — въздъхна Моарейн. — Ще направим каквото трябва. Стаите, Ниеда. А после ще вечеряме.
Стаята на Перин се оказа по-хубава, отколкото очакваше, като се имаше предвид всичко останало в „Язовеца“. Леглото беше широко, а дюшекът мек. Вратата беше скована от скосени летвички, а когато отвори прозорците, в стаята лъхна ветрец, носещ миризмите на пристанището. И нещо от каналите също така, но поне беше прохладен. Той провеси наметалото на закачалката заедно с колчана и секирата и постави лъка в ъгъла. Всичко друго остави опаковано в рулото на походното си одеяло и в дисагите. Тази нощ може би нямаше да може да си отпочине.
И да беше доловил уплаха у Моарейн преди, тя не можеше да се сравни с онази в гласа й, когато каза, че тази нощ и се отваряла работа. Тогава за миг от нея беше лъхнала миризма на страх, като от жена, заявила, че ще пъхне ръката си в гнездо на стършели и ще ги смачка с голи пръсти. „Какво ли е намислила, в името на Светлината? Ако Моарейн изпитва страх, аз би трябвало да изпитвам ужас.“
Но не изпитваше. Нито ужас, нито дори страх. Изпитваше… възбуда. Готов нещо да се случи. Почти нетърпелив. Решен. Мигом осъзна чувствата си. Като при вълците преди битка. „Огън да ме гори, наистина би трябвало да се боя.“
Оказа се, че е изпреварил останалите долу в гостната, с изключение на Лоиал. Ниеда им беше подредила голяма маса с тежки столове с кожени облегалки вместо пейки. Дори беше намерила достатъчно голям стол за Лоиал. Момичето в другия край на помещението пееше някаква песен за богат търговец, който след като загубил конския си впряг по един невероятен начин, трябвало сам да тегли каретата. И Слушащите мъже се превиваха от смях. Зад прозорците бързо се спускаше мрак; въздухът миришеше на приближаващ се дъжд.
— Този хан има огиерска стая — поясни Лоиал на Перин, когато младежът седна край масата. — Явно във всеки хан в Иллиан имат по една, надяват се да привлекат гост огиер, когато идват каменоделците. Ниеда твърди, че да имаш огиер под покрива си носело късмет. Но не мисля, че ги посещават много. Строителите винаги остават заедно, когато излязат Навън по работа. Вие, човеците сте толкова припрени и Старейте винаги се боят, че могат да пламнат страсти и някой да набучи дълга дръжка на секирата си. — Той измери с поглед мъжете около пеещото момиче, сякаш ги подозираше в нещо такова. Ушите му отново клепнаха.
Богатият търговец вече губеше и каретата си, при което мъжкият рев и смях се усили.
— Ти разбра ли дали тук има други огиери от стеддинг Шангтай?
— Имало е, но Ниеда коза, че си отишли още през зимата. Това не го разбирам. Строителите не си оставят работата недовършена, освен ако престанат да им плащат, а Ниеда казва, че не е това. Една заран те просто изчезнали, макар че някои ги видели да се разхождат през нощта по Маредонския път. Перин, този град не ми харесва. Не знам защо, но изпитвам… притеснение.
— Огиерите — каза Моарейн, която тъкмо беше дошла — са чувствителни към някои неща. — Лицето й отново беше прикрито, но Ниеда бе изпратила някоя от прислужниците да м купи лека пелерина от тъмносин лен. Миризмата на страх бе изчезнала, но тя говореше стегнато и съсредоточено. Лан издърпа стола й да седне; очите му изглеждаха угрижени.
Зарийн слезе последна, прокарвайки пръсти по прясно умитата си коса. Сега миризмата на дъхави треви около нея беше по-силна отпреди. Погледна голямото плато, което Ниеда постави на масата, и измърмори:
— Мразя риба.
Дебелата жена беше докарала всичката храна на количка с лавици; на места количката беше прашна, явно бе измъкната набързо от склада в чест на Моарейн. Чиниите бяха от порцелан от Морския народ, макар и поолющени.
— Яж — каза Моарейн, загледана в Зарийн. — Запомни, че всяко ядене може да се окаже последното ти. Избра да пътуваш с нас, така че тази вечер ще ядеш риба. Утре може да умреш.
Перин не познаваше кръглата риба с червени шарки, но му замириса хубаво. Сложи две в чинията си с вилицата за сервиране и се ухили на Зарийн с пълна уста. Не само миришеха хубаво, но бяха и вкусни, леко подлютени. „Яж си гадната риба, соколче“ — помисли си той. И му се стори, че Зарийн го изгледа така, сякаш се канеше да го клъвне.
— Желаете ли да накарам момичето да спре да пее, госпожо Мари? — попита Ниеда, докато поставяше на масата купи с грах и някаква жълтеникава каша. — За да се нахраните на спокойствие?
Взряна умислено в чинията си, Моарейн сякаш не я чу.
Лан се вслуша за миг — търговецът вече беше загубил и плаща и ботушите и останалата част от облеклото си, и я беше докарал дотам, че да се бори със свиня за вечерята си — и поклати глава.