Давайки си пълна сметка, че очите на Зарийн не се откъсват от него, Перин отвърна още по-тихо и кротко:
— Ами… надуших ги. Бях ги надушил и преди, в Джарра и при Ремен, но миризмата все изчезваше. И двата пъти се махаха преди да са се приближили. — Не беше сигурен дали Зарийн го подслушва, или не.
— Тогава са преследвали Ранд, Сега преследват теб, ковачо. — Стражникът не показваше видими признаци на изумление. — Да излезем да огледаме навън, ковачо. Очите ти може да видят нещо, което на мен ми убягва. — Перин кимна; това, че Стражникът го молеше за помощ, бе признак на сериозно безпокойство. — Огиере, вашето племе също тъй вижда повече от други.
— О, а — измънка Лоиал. — Хм, май и аз ще взема да поогледам. — Големите му кръгли очи се извърнаха накриво към двамата Сиви, които все още лежаха на пода. — Според мен едва ли има други от тях наоколо. Ти как смяташ?
— Какво търсим, каменолики? — попита Зарийн. Лан я измери с очи и поклати глава.
— Каквото намерим, момиче. Ще разбера като го видя. Перин си помисли дали да не се качи горе да си вземе секирата, но Стражникът се запъти към вратата, а той не носеше меча си. „На него едва ли му трябва — помисли си мрачно Перин. — Той е почти толкова опасен без него, колкото и с него.“ Но когато го последва, задържа в ръката си крака от стола. И с облекчение видя, че ножът на Зарийн все още е в ръката й.
Над главите им се търкаляха гъсти черни облаци. Хора не се мяркаха — явно не искаха да ги хване дъждът. Някакъв нещастник тичаше самотен по моста към улицата — беше единственото живо същество, което Перин забеляза и в двете посоки. Вятърът набираше сила и подхвърляше някаква дрипа по неравния камънак на настилката; друг парцал, закачил се за издадения кат на съседната сграда, плющеше шумно. В далечината тътнеха гръмотевици.
Ноздрите на Перин потръпнаха. В този вятър се долавяше миризма на фойерверки. „Не, не точно на фойерверки,“ Някаква миризма като от изгоряла сяра. Почти.
Зарийн почука крака от стола в ръцете му с острието на ножа си.
— Ама ти наистина си бил силен, якия. Счупи го този стол, все едно че беше направен от летвички.
Перин изсумтя. Осъзна, че се е изправил в цял ръст, и се присви. „Глупаво момиче!“ Зарийн се изсмя тихо и той се обърка — дали пак да се изправи, или да остане както си беше. „Глупак!“ Този път се отнасяше за него самия. „Би трябвало да се оглеждаш, а не да мислиш как изглеждаш. Но за какво се оглеждаме?“ Не виждаше нищо друго освен улицата и не можеше да надуши нищо освен миризмата на изгоряла сяра. И Зарийн, разбира се.
Лоиал на свой ред като че ли също се чудеше за какво точно да се оглежда. Почеса едното си туфесто ухо, погледна към едната страна на улицата, обърна се към другата, надникна и натам, почеса и другото. После се загледа към покрива на хана.
— Може да е пропуснал да види нещо — промърмори Перин, макар да му беше трудно да повярва, и се обърна към задънената уличка. „Аз също би трябвало да гледам, и гледам. Но той може би е пропуснал нещо.“
Лан се беше спрял малко по-надалече по улицата и се взираше в каменната настилка пред краката си. После бързо закрачи обратно към хана, приведен, сякаш следваше нещо. Каквото и да беше това нещо, явно го водеше право до един от извисяващите се каменни бордюри почти до вратата на хана, защото той спря и го загледа.
Перин реши да се откаже да навлиза в задънената уличка — тук между другото вонеше почти като при каналите в тази част на Иллиан — и тръгна да се връща при Стражника. Веднага разбра в какво се взира. Върху бордюра личаха два отпечатъка, като че ли някакво огромно псе беше опряло лапи там да си почине. Тук миризмата като от изгоряла сяра беше най-силна. „Кучетата не оставят следи по камъка. О, Светлина, не е възможно!“ И той успя да проследи дирите, които Стражникът беше забелязал. Кучето беше изтичало по улицата до каменния блок, после се бе обърнало и преминало по същия път обратно. Оставяйки дири по камъка все едно по разорана нива. „Това просто е невъзможно!“
— Мракохрът — каза Лан и Зарийн ахна. Лоиал простена тихичко. За огиер. — Един мракохрът не оставя следа по пръстта, ковачо, нито по кал, но камъкът е друга работа. От Тролокските войни насам не е бил пращан мракохрът на юг от Планините на Доом. Този тук е душил нещо, бих казал. И след като го е надушил, се е върнал да каже на господаря си.
„Мен? — помисли си Перин. — Сиви и мракохръти са тръгнали на лов за мен? Това е шантаво!“
— Да не искаш да кажеш, че Ниеда е права? — попита с треперещ гласец Зарийн. — Че Старий Тръп наистина препуска с Дивия лов? О, Светлина, аз все си мислех, че това е само приказка.