— Не бъди толкова глупава, момиче — отвърна Лан дрезгаво. — Ако Тъмния беше на свобода, всички ние досега щяхме да сме загинали, че и оттатък. — Той впери поглед надолу по улицата, накъдето продължаваха следите. — Но мракохрътите са съвсем истински, И почти толкова опасни, колкото мърдраалите, а и по-трудни за убиване.
— Е, сега остава да вкараш и торбаланците — промърмори Зарийн. — Сиви. Торбаланци. Мракохръти. Я по-добре ме заведете при Рога на Валийр. Какви други изненади сте ми приготвили?
— Без въпроси — каза й Лан. — Все още знаеш достатъчно малко, за да може Моарейн да те освободи от клетвата при условие, че се откажеш да ни следваш. Мога да поема тази клетва на себе си, а ти да си вървиш. Много мъдро ще постъпиш, ако ми я отстъпиш.
— Няма да ме изплашиш, каменолики — заяви Зарийн. — Не се плаша толкова лесно. — Но гласът й прозвуча изплашено.
— Аз имам въпрос — каза Перин. — И искам отговор. Ти не усети този мракохрът, Лан, нито Моарейн. Защо?
Стражникът помълча доста време.
— Отговорът на това, ковачо — отрони той най-сетне, — може да се окаже повече от това, което ти или аз бихме искали да знаем. Надявам се, че отговорът на въпроса ти няма да ни убие всички. Вие тримата сега поспете колкото можете. Съмнявам се, че ще останем за нощта, и се опасявам, че ни чака тежка езда.
— Ти какво ще правиш? — попита Перин.
— Тръгвам след Моарейн. Да и кажа за мракохръта. Не може да ми се сърди, че съм тръгнал да я гоня за такова нещо, след като не би могла да узнае, че е наоколо, докато не й прегризе гърлото.
Първите едри капки дъжд заплющяха по каменната настилка. Прибраха се вътре. Били беше изхвърлил последните два трупа на Сивите и размиташе талаш по петната кръв на пода. Тъмноокото момиче пееше тъжна песен как едно момче оставило любимата си. На госпожа Люхан щеше много да й хареса.
Лан изтича през дневната и нагоре по стълбището и докато Перин стигне до втория етаж, Стражникът вече се връщаше, закопчавайки в движение колана с меча си, а променящият цветовете си плащ висеше на свободната му ръка, сякаш хич не го интересуваше кой ще го види.
— Ако понесе това из града… — Лоиал поклати рунтавата си глава и тя почти се отри в тавана. — Не знам дали ще мога да заспя, но ще опитам. Сънищата ще са по-приятни, отколкото да си буден.
„Не винаги, Лоиал“ — помисли си Перин, докато огиерът се отдалечаваше по коридора.
Зарийн, изглежда, искаше да остане с него, но той й каза да отиде да спи и яко затръшна вратата под носа й. Погледна неохотно леглото си и се съблече по долни гащи.
— Трябва сам да проверя — въздъхна той и пропълзя на леглото. Навън дъждът барабанеше и тътнеше гръм. Ветрецът, лъхащ над леглото му, навяваше от дъждовния хлад, но той не смяташе да използва одеялата. Последната мисъл, която му хрумна преди да заспи, беше, че е забравил да духне свещта, въпреки че в стаята беше тъмно. „Разсеян. Не трябва да си разсеян. Разсееш ли се, ще развалиш работата.“
Сънуваше какви ли не сънища. Гонеха го мракохръти; така и не ги видя, но чуваше воя им. Гонеха го и Сенчести и Сиви. Висок слаб мъж проблясваше сред тях от време на време, в палто с разкошни везмо и ботуши със златни ширити; повечето пъти той като че ли държеше меч, блестящ като слънце, и се смееше победоносно. Понякога мъжът седеше на трон и пред него се кланяха крале и кралици. Странни сънища, сякаш всъщност не бяха негови.
После сънищата се промениха и той разбра, че се намира във вълчия сън, който търсеше. Този път се надяваше да попадне там.
Стоеше на самия връх на висок каменен зъбер. Вятърът развяваше косата му, навявайки хиляди сухи миризми и лек дъх на вода, скрита някъде далече. За миг му се стори, че е с вълче тяло, и се опипа, за да се увери, че не е така. Беше облечен в собственото си палто, панталони и ботуши; държеше собствения си лък и колчанът висеше на хълбока му. Секирата я нямаше.
— Скокливец! Скокливец, къде си? — Вълкът не се появи.
Обкръжаваха го отвесни хребети и други високи зъбери, разделени от стръмни плата и проядени ридове. Мяркаше се растителност, но не тучна. Само корава ниска трева и бодливи храсти, които сякаш имаха тръни и по листата. Редки ниски дръвчета, изкривени от злокобния вятър. Но вълците можеха да си намерят плячка и в такава земя.
Докато се взираше в суровата околност, кръг тъмнина отведнъж загърна част от върхарите; не можеше да определи дали тъмнината легна пред лицето му, или между него и околните висини, но можеше да вижда смътно през нея, отвъд Мат разклащаше чаша със зарове. Противникът му се взираше в Мат с огнени очи. Мат, изглежда, не виждаше мъжа, но Перин го позна.